Демо: Sulla.Blog.Bg

Какво се прави в деня за размисъл преди избори? Обикновено не се размишлява. Затова и аз не знам защо този ден е наречен така. Не знам защо и „стаята на девойката” се нарича така. Воден от любопитство и инстинкт за справедливост, на тези избори реших в събота да размишлявам. Да сложим картите на масата – в събота обикновено играя тенис на открито, стига да е хубаво времето. Ако е лошо, играя на закрито. Разликата между хубавото и лошото време е същата, каквато е между мастиката и ракията – мастиката нашепва за морски хоризонти и тиферичи с тучни сенки, докато ракията рисува уютна картина на зимна вечер, огнище, а пред огнището баба, която разказва приказки. И колкото повече е ракията, толкова по-привлекателна е бабата. Иначе и в двата случая салатите са почти едни и същи с лек превес на туршиите във втория. Но да не се отплесваме от тениса и размисъла. Миналата събота Светозар Буков от съседния корт ми донесе пет литра домашна гроздова ракия от каберне и мерло 2001 г., когато гроздето по северните склонове на Родопите беше необичайно сладко, виното стана хубаво и ракията също – впрочем, понеже сме отворили темата, при случай ще кажа на Светозар, че не би било зле ракията, освен в черешови, да поотлежи малко и в черничеви бурета – ей така, за цвят (надявам се, че не се отплеснах много). Та беше средата на първия сет, аз съвестно размишлявах досежно правомощията на президента и по тази причина бях забравил кой е наред да сервира. Помолих партньора си да ме извини и отидох при тубата с ракията да се поосвежа. Предложих му и на него. Като отпихме по три-четири пъти, въпросът за това кой сервира доби съвсем други измерения и ние в един глас извикахме сервитьора от клубния ресторант. Докато го чакахме да донесе салата, варени яйца и луканка за мезе, както и бира за разредител, разцъкахме още няколко топки. Не спирах да размишлявам. Странно: колкото по-трудно уцелвах топката, толкова по-дълбоко потъвах в мислите си. Мислех за историческата съдба на българите, унижението, че не те са измислили тениса и тихата утеха от киселото мляко и розовото масло. Поръчах два пъти розово масло на появилия се отнякъде келнер, а той, мръсникът, се направи, че не ме чува, остави мезетата и побърза да се отдалечи. Проклех го в мислите си и надигнах тубата, дано да забравя. Партньорът ми направи същото. Салатата беше беше хубава – с много оцет и зехтин. Това ме накара да мечтая. Без да спирам да размишлявам, открих, че ракетата много прилича на китара, само че с повече струни и кръстосани при това. С патньора ми изпяхме „Кой уши байрака?” и още няколко тенисистки песни и си разменихме шапките, за да станем „потни братя”, после решихме да поиграем още малко, но се оказа, че сме скъсали струна на китарата и седнахме да поразмишляваме в деня за размисъл, който вече клонеше към обяд. И ето че думата „обяд” се оказа ключова и насочи мислите ни към келнера. Размахахме ръце властно и авторитетно. Келнерът се опита да ни остави извън обхвата на зрението си, но няколко сервиса със здравата китара го вразумиха и той послушно доприпка до корта. Все така потънали в размисъл, двамата с партньора ми поръчахме свински черен дроб на тиган с лук (обаче нарязан на филийки и овалян в брашно, ей!), ребърца по виенски с картофено пюре с прясно мляко, масло и индийско орехче, полято с лъжичка сос демиглас, разбира се бутилка червено вино – най-обикновена сира „Банрок стейшън” от южна Австралия и за десерт еклери с лимонов крем и коняк. Просто така, да чоплим нещо, докато размишляваме на корта. Защото е ден за размисъл. Защото мисленето натъжава, а тъгата поражда здрави приятелства, които издържат проверките на времето. Тези приятелства могат да прерастнат в дълг и отговорност, но ако отсъства уважението, е безсмислено да се разкрива повече от това, което е необходимо да се знае. За какво говорехме?…

  Дали рекламата беше на Простамол или на Простенал, за това аз не мога да бъда сигурен. За мен Простамол и Простенал са нещо като Мане и Моне – загадъчни, далечни и измамно преливащи един в друг с цел пълното и окончателно объркване на заетия и делови човек. Клод Простамол и Едуар Простенал. Може и обратно. Както и да е, клипът е за един от двамата. Нощ. Семейство потребители в спалня. Спят и се възстановяват за утрешния ден, когато отново ще потребяват. Съпрузите са подбрани така, че ярко да олицетворяват сегмента от тагрета, към който е насочено рекламното послание – средна класа със средни доходи, кредитно надеждни, голям град, добри професии, тук-там някой културен интерес, но не толкова силен, че да отклони вниманието им от разсъжденията за омекотителя и значението му за прането (а не, да речем, турци, цигани и селяни с основно образование – те не купуват, те гласуват и избират).

Потенциалните купувачи от клипа похъркват блажено, когато се разнася остър звън като от аналогов будилник с две камбанки отгоре, тамо, дето майчина милувка, но това е друго… Мъжът, псувайки наум, става да пикае. Жена му гуреливо проследява иначе добре изгладената му пижама. Кой звъни в тоз’ късен час?! Не, не съм аз – каза Финдли. Разбираме, че тревогата е подадена от простатата на мъжа (а не на жената, както би си помислил някой неразумен и юрод), защото Господ така е решил и человек дори дебело да пика, един ден зацърцорва на пресекулки. Мамка й и простата! Раззвъняла се посред нощ и не дава на човека да спи. И не само на него, ами и на другарката му, въпреки че тръбите на нейните яйчници не правят нищо на простатата, даже се държат съвсем тихо и с уважение към съня й. Някой трябва да сложи край на това безобразие! Незабавно! Сега!

Както вече казах, не съм сигурен дали беше Простамол или Простенал, но един от двамата импресионисти идва да оправи работата. С помощта на безапелационни формули и чертежи авторите на клипа обясняват, че препаратът, който им е платил, за броени седмици ще запуши устата на всякакво звънене и потребителят отново ще може да си шурти преди лягане и след ставане. Всичко ще е по старому, с изключение на телевизията, която черно-бяла няма да стане, съпругата ще похърква доволна, а и ще примлясква даже, проточила тънка лига към възглавницата – състояние, което също подлежи на корекция, но с помощна на друг препарат, за чиято реклама, ако обичат, да си платят допълнително.

И ето тук се изправя въпросът (кога е седнал, не става ясно): Защо трябва да спира звъненето? Не е ли по-добре то да бъде овладяно, вместо унищожено – тъй както първобитният човек е подчинил кучето, за да му служи. Ако можем да накараме простатата да звъни в точен час, тогава ще отпадне необходимостта от курдисването на будилник – пиеш седем хапчета Простемол и простата звъни в 7:00, пиеш шест и половина и простатата звъни в 6:30. Отчупваш си една пета от хапчето, чакаш водата да заври, изпиваш го и звънът на простата оповестява на света, че имаш твърдо сварено яйце. А ако овладеем и другите органи? А?! Далакът например може да изпълнява кратка мелодия, когато получим SMS. При активиране на автомобилната аларма веселото „Пию-пию!” може да се повери на гръбначния стълб, а бъбреците с нежно „Динг-донг” биха могли да ни осветляват по въпроса от кой коловоз тръгва бързият влак за Бургас през Карлово. Ако всичко това стане, камък ще падне от раменете на гласните струни и вместо да вдигаме шум с тях, можем например да се опитаме да мислим. Или да се размножаваме?…

Ето я звънящата простата от клипа.
Няма майтап!

 На Георги Райчев посвещавам.

Седях в офиса на някаква фирма и плетях шал за моята любима. Изведнъж вратата се отвори и влезе дребно човече с проскубани бакенбарди. Човечето седна до мен и ми разказа следната история:

- Това се случи преди месец – започна то. – Седях в офиса на някаква фирма и шиех пардесю за моята любима. Изведнъж вратата се отвори и влезе старица с две патерици – зелена и червена. Старицата седна до мен и ми разказа следната история:

- Веднъж, когато бях още млада – започна старицата, – седях в офиса на някаква фирма и шлифовах стъкла за очилата на моя любим. Изведнъж вратта се отвори и влезе негърски вожд с щит от леопардова кожа. Негърският вожд седна до мен и ми разказа следната история:

- Ако не се лъжа – започна на доста дъбър ндебеле той, – по онова време седях в офиса на някаква фирма и осмуквах едно кокалче от малкото пръстче на моята любима. Изведнъж вратата се отвори и влезе строен кавалерист със сабя и бяла фуражка. Кавалеристът седна до мен и ми разказа следната история:

- Помня – започна кавалеристът, – бях още юнкер и седях в офиса на някаква фирма. Изведнъж вратата се отвори, но не влезе никой. Само далечен и мрачен глас прокънтя: „Нима ти си нямаш любима?”. „Не” – отговорих след кратък размисъл, достатъчен животът ми да премине на лента пред очите ми, а половин година по-късно се задомих.

Като каза това, кавалеристът извади сабя, чукна токове и се самоуби.

Негърският вожд замълча за миг, въздъхна и кротко умря от някаква зараза, донесна от бял мисионер.Още пазя щита от леопардова кожа – завърши старицата и мълниеносно се мумифицира. – Успях да продам зелената патерица, но червената никой не пожела да купи, защото бяха години на антикомунизъм.

Така човечето с проскубаните бакенбарди завърши разказа си и издъхна в такива спазми, че се омота в преждата и разплете целия шал, който плетях за любимата си. Ето защо трябваше да започна отначало.

Вярно е, че и в комерсиалната продуктова реклама понякога има откровения – като на онзи светъл рекламист, който напоследък, чрез подскачащо на батут семейство и тотално внушение за оранжевост, иска да предизвика покупки на мляко. Логиката „Оранжево небето, оранжево морето” – купете си мляко, би трябвало да доведе до резултат като „Бяла съм, бяла, юначе” – купете си портокали. Да, продуктовата реклама не е съвършена. Затова, мисля си,  дали не трябва нейните похвати да се поосвежат чрез взаимстване от политическата реклама. Този процес дори е започнал, ако сравним „народната кайма” и „народните кренвирши” с „Народния президент” на ген. Петров и Наташка от „Вилна зона”. А представете си само какъв бум на пазара ще предизвика бира, която се рекламира така: „Четиридесет и пет халби стигат! Бурето е наше!” или още по-острото: „Не наливайте на хората бира, сварена от малц с агентурно минало!”. Или пък журналисти питат пушен бут: „Някои казват, че сте стар”, а бутът, назеленявайки, отвръща: „От стара коза яре, е казала народът. Бутът е като виното, колкото е по-стар, толкова по-лесно се опиваш от него”.

Виждам клип. В главната роля е изпънат от престараване потребител. Зад кадър звучи гласът на Министъра на културата (NB! – да проверя после дали това му влиза в министерските задължения):

Потребителят пие Sprite.

Стефан Данаилов: „Той пи Srite заедно с отчаяните пубери!”.

Потребителят пере с Ariel.

Ст.Д: „Той пра заедно с най-добрите счетоводители”.

Потребителят тегли кредит от Пощенска банка.

Ст.Д: „Не се бойте, той ще върне парите!”.

„Да, да!” – отговаря потребителят и си слага ултратънка дамска превръзка.

Ст.Д: „Нямам думи!”.

Потребителят си разчесва пърхота и после бързо го оправя с Head & Shoulders.

Диктор: „Той направи всичко това. Сега е ваш ред. ПАЗАРУВАЙТЕ!”.

Опасното в цялата работа е, че средствата на политическата реклама са толкова остри, че могат да влязат в противоречие със Закона за радио и телевизия. Например „Да си върнем България! Ако си я върнем в следващия половин час на уникалната цена на външния й дълг, получаваме безплатно Македония и Беломорска Тракия”. Ето такава реклама би създала юридически проблем. Но на помощ бързо ще дойде Георги Марков и ще отмени Закона за радио и телевизия. Ега ти и закона, хайде, де! Най-добре е танковете да дойдат или ако не, то поне Бат’ Бойко… Во-лен! Во-лен! Во-лен! Во-лен!… Ей, превъртях нещо…

* Политрек – политическа реклама – тер. „Политрук” е друго.

От малък обичам да посещавам ресторанти и в изолирани случаи – други заведения за обществено хранене. Привлича ме човеколюбивата и жизнеутвърждаваща атмосфера в тях, обичта на келнерите (единствените същества, които са толкова по-щастливи, колкото повече им капризничиш), и не на последно място заради вкусовите и енергийните качества на веществата, упоменати в менюто. Някои хора ядат много но за сметка на това не пият. Именно от тях аз никога не съм бил. Обичам да смесвам мазните и калорични храни с големи количества концентрати според сезона, политическата обстановка в страната и моментното настроение, в което се намира моята чувствителна и ранима душа. Например когато юли е в разгара си, Волен Сидеров попържа Доган на майка, а моето суперего предвкусва концептуалното изчерпване на съвременната цивилизация в нейните фундаментално-естетически измерения и от това ми става досадно, си поръчвам свински врат на скара с голямо перно и таратор в чаша. Гарнитурата може да е пържени картофи с лютеница или задушена царевица според това дали името на човека, с когото съм на масата, започва с гласен или съгласен звук. Обаче когато иде Коледа и червеният електорат с люти клетви пали нафтовите печки, обичам да започна с леко подправено с черен пипер минестроне и водка, после патешко филе с боровинков сос и пюре, разбира се, младо каберне от северните подножия на Родопите – една бутилка с основното ястие и една с десерта, в който задължително са застъпени мазни сирена от рода на грюерите, ементалите, мирабо и може би малко камбоцола. Разбира се, с редуващи се резенчета мандарини и киви между тях…

Вероятно заради изреденото по-горе съм дебел като хипопотам. С глухо стържене бедрата ми се трият едно в друго и само за седмица смилат и най-здравия панталон. Коремът ми е толкова огромен, че пъпът ми вече е дълбок не по-малко от 20 сантиментра – ако легна по гръб и някой пусне камъче в него, ще трябва да почака, докато то стигне до дъното му със затихващо кънтене. Шия си ризи от калъфи за юргани, а във ваната си кисна само краката, защото няма място за друго. Но най-страшно е подозрението ми, че жените вече не се влюбват в мен с такава готовност, с каквато го правеха, когато бях един стегнат 140-килограмов юноша. Ето защо АЗ РЕШИХ! Ще отслабна, дори да се наложи да елиминирам десертите и да спра да пия бира като разредител на концентрати.

Националното радио. На входа чакат Виктор Пасков, Владо Даверов и Боян Биолчев, който като никога лъха на мастика. Обиктовено лъха на ракия, но още не са го намирали заспал вскута на Евлоги или Христо Георгиеви. Мълчат. В смисъл, че  не си говорят. Не си говорят с думи, но очите им са красноречиви. Приличат на тевтонски и полски рицари, настръхнали един срещу друг и пеещи псалми на латински, преди да се хвърлят в битката за Мариенбург. Сополив полицай им обира личните карти и ги пуска да влязат. Крачат, развели интелектуалски карирани ризи (а Биолчев – ректорска тога), и завиват в топлата връзка към старата сграда, където са ефирните студия. Пред тях ситно подтичва сивкава редакторчица, която се моли час по-скоро да ги предаде в ръцете на водещата и да се отърве от отговорността за тези три бурета с барут или, що се отнася до Биолчев, с други, течни експлозиви.

Настаняват се около масата в студиото и слагат слушалките. Светва червена лампа. Водещата властно вдига ръка за тишина, макар че тишината е в повече и предвещава колизия на титани.

- Новината, че предстои да излезе новият роман "Вълчи капан” се превърна в скандал – обяснява водещата на микрофона пред себе си, който на този етап запазва коварен неутралитет. - За автор на романа ще бъде обявен Христо Калчев, починал преди няколко месеца, а за негов редактор - Владо Даверов. Но и авторството, и редакцията, и изобщо самият роман се оказаха под въпрос. Какво е "Вълчи капан" – несъществуващ, дописан, пренаписан или роман менте? За да изяснят този въпрос, в неделния ден ще делят при мен възгледи Владо Даверов, Боян Биолчев и Виктор Пасков, прочул се с това, че застана зад Осама бин Ладен и подкрепи разрушаването на двете кули.

- Това пък какво общо има? – обаждат се слушалките на главата й с гласа на редактора зад стъклото.

Водещата презрително присвива очи, но само с долните клепачи, за да останат веждите й надменно вдигнати. Боян Биолчев изпитва завист към тази гримаса – той не може да си я позволи поради размера и тежестта на собствените си долни клепачи.

- Да започнем с господин Даверов – процежда водещата и бавно извръща глава към току-що назования си събеседник.

Владо Даверов трепва като таралежче при удар по войнишко канче и инстинктивно се свива в черупката си, доколкото таралежчетата имат черупки. Според Ръдиард Киплинг имат – вж. Хоцко-Боцко и Бавна-Плавна.

 - В какво ме обвинявате? – изписуква Владо Даверов и на Виктор Пасков му е трудно да разпознае в това нищожество властния продуцент, който преди време беше подрязал крилцата на сериала му. – Текстът ми е даден от Огнян Младенов и аз съм го редактирал.

Виктор Пасков опитва да се надвеси над него подобно на Георги Димитров над миниатюрния Гьоринг според известния колаж, но кабелът на слушалките го дръпва обратно и той си сяда, сочейки с ноктест пръст Даверов:

 - В литературно мародерство те обвинявам – и после търсейки подкрепа от водещата, която е намерила време да надене бяла съдийска перука: – Не се ли е замислил Даверов автентичен ли е този текст? Такъв не съществува.

 - Подписал съм се като редактор – измива си ръцете Даверов и докато ги подсушава с жълта хавлия, добавя: -  Да не би некой от вас да каже, че не съм талантлив? Ти самият, дето си ми приятел, не си ли ме наричал талантлив?

- Г-н Даверов…

- Не съм ти господин на теб. Аз съм ти приятел…

- Аз не разполагам с такива приятели като вас…

- Не разполагаш, когато не ти изнася…

Виктор Пасков накокушинва мустаци и мята блясъци с големите си, прилични на велосипед, очила.

- Във вчерашното си интервю вие казвате: "Аз съм най-талантливият", което на мен ми звучи като аз съм най-хубавият, най-потентният, най-антикомунистическият, най-заслужилият и най-праведният. Самооценката ви обаче влиза в разрез с оценката на всички, които са имали някакъв допир до вас…

- В това интервю съм казал, че в България в момента има трима големи писатели: единият си ти, другият съм аз, третият е Христо.

Водещата и Боян Биолчев се хващат за ръце като обречени деца пред лицето на изпепеляваща стихия. „Ето, значи – мислят си двамата едновременно, – кой е триумвиратът на българската литература. Ето, значи, кои са Гай Юлий Пасков Цезар, Марк Лициний Даверов Крас и Гней Помпей Калчев Магнус.

Точно в този момент Влиза Емил Иванов, който след продажбата на радио 99 отново е пожарникар и залива цялото студио с пяна. Макар че Биолчев успява да изпие голяма част от нея, пяната залива участниците в този сюрреалистичен фарс и сцената се свива до малка искряща точица в зеницата на Иван Стамболов, който развеселен подръпва мустака си и се опитва да удави две бучки лед в златиста струйка „Роял салют”.

История по действителен случай, в която се разказва за един поет, който не разбра, че се е напил в

Докторската градина и после е повръщал

или

Впечатленията на Климент Безводевич-Корсаковски от ХХІV есенен пловдивски панаир

Посвещава се на първия в света малаец, който осъзна ползата от редосеялката.

“Относно момента на епифания може да съществуват аналогични форми”

(Нортръп Фрай)

“Някои от знатните напомняха на баща й да я задоми”

(Йоасаф Бдински)

“…който е извършил поради незнание грубо нарушение на правилата.”

(Из “Закон за движение по пътищата”)

“Тамошните племена са разделени на множество тотемни кланове”

(Джеймс Фрейзър)

Този поет

е прикрит сърцевед.

—

Тя средна е на ръст.

В очите живи

епохата се плиска неумело.

Краката й са малко криви,

но твърдо стъпва стях по пътя,

осеят с лири и пегаси.

Обичам тази поетеса.

И не защото ми напомня

батални сцени от екрана,

и не защото са огромни

очите й зад очилата,

а затова че и когато

е клекнала в усамотение,

тя пак намира вдъхновение

и пише стих, макар и с пръст

по стената

            със бели

                        фаянсови

                                   плочки.

ВЪЗСЕДНАЛИ ВОЛЯТА МРАЧНА

прабългарски конни крачат.

През смутни епохи долитат

за своите внуци да питат.

В съня ни се втурват тревожно,

край нас се подреждат набожно,

с размах ни отвиват краката

и лягат до нас във леглата.

Конете, останали вхола,

до късно безсрамно трополят

и царствени сенки витаят

с въпроса: “Готов ли е чаят?”.

Пристъпва напред командирът,

решен непреклонно да дири

ответност от людеге днешни –

страхпливи, коварни и грешни.

Какво да му кажа? Не зная.

В ръката му брадва сияе

с лъчите на много въпроси,

които от давното носи.

Та-рата, та-рата, та-рата,

па-бимби, па-бумба, ура!

Интелигентний и активний четателю, само днес и само тук ще прочетеш моя уникален текст с до 174 страници оригинални мисли, до 31 958 глагола и до 63 916 изразителни съществителни и прилагателни имена. И това не е всичко! Ако започнеш да четеш веднага, като бонус получаваш до 21 305 безплатни предлога и до 19 065 съюза, частици и междуметия като „Въх, мале-ле!” на преференциална цена при нулева лихва за първата година. Наречията се договарят допълнително при гарантиран отговор от моя страна до 24 часа. Всъщност текстът, който четете, е по-малък от една страница, но аз не мога да бъда обвинен в измама, защото числото 1 напълно попада в интервала от 0 до 174. Щях да съм измамник, ако бях написал текст от 175 страници, но аз не мога да си позволя некоректно отношение към драгоценните си читатели. Много реклами също като мен излъчват почтеност, когато боравят с цифри. Косата ви ще стане с до 80% по-силна, например. Тя може да стане и с 0,5% по-силна, но почтеността е спазена, всичко е в рамките на обещаните проценти. Друг е въпросът, че някой по-вещ в математика ум може с основание да направи забележката, че с 80% повече може да се тълкува и като с 20% по-малко, сиреч ако съм тежал 100 кила, а сега тежа 80% от това, значи съмотслабнал с 20 кила (и съответно съм станал по-еУегантен J). Вече трети е въпросът какво значи една коса да е силна. Това, че може да напердаши друга коса ли?

Някои реклами, освен почтеност, излъчват и загадъчност. Например: няма 5-6, вече от 3,6. Няма 5-6 е ясно, това е стилистична фигура, цитат, тоест интертекстуалност някаква. Какво е обаче „от 3,6”? От 3,6 килото, може би. Значи половинка от рекламираното трябва да се върже на един и осемдесет. И друго: 3,6 какво – лева, евро, дойче марки? Съгласете се, че не е все едно. А и тази вледеняваща кръвта думичка „от”. Какви хоризонти пред въображението разкрива тя! Какво се крие зад нея? Може би „от” значи, че процентите започват от 3,6, а едни проценти започнат ли отнякъде, те могат да свършат и до 100, че и нагоре. Ако това е лихва, а то не се разбира какво е, и ако тази лихва не се дава от рекламодателя на облъчвания, а се прибира от втория за благото на първия, то „от 3,6 нагоре” е по-скоро не реклама, а предупреждение за опасност. Но „от” може да значи друго. Например „фон” или „дьо”. Демек рекламираното е много благородно и е „фон” 3,6, като тук 3,6 може да сочи от колко поколения е налице това благородство…

Още по-загадъчна е онази реклама, в която пенсионери пребиват младежи, дерат им колите и им чупят прозорците. Там става ясно, че ако си под 26 години (или както един истински рекламист би следвало да се изрази – до 47,3% от пенсионната възраст), то тогава говориш по телефона за 1 стотинка. На час? На минута, на секунда? Може би на дума? Не става ясно. Както впрочем в повечето оферти от този род не става ясно и какъв е месечният абонамент – обявява се само таксата за разговори. Както и банките, които предлагат кредити, обявяват само лихвата и то за първата година. От втората нататък, оказва се, че майката си трака. Що не взема и аз да давам пари на кредит! Ще ги давам без лихва. Ето, виждам билборда си:

„Бай Иван Душата – безлихвени кредити”. Да ми дойдат те на мен, че тогава аз да ги почна – такса за влизане в офиса, такса изслушване на дума (паузите за поемане на въздух са на промоция 50%), такса положителен отговор, такса отрицателен отговор (вкл. такса мълчалив отказ), такса броене на пари, такса обслужване на кредита, такса кредитиране на обслужването, кредит таксуване на обслужването, обслужване кредитирането на таксуването…………..