Демо: Sulla.Blog.Bg

Скъпи сънародници! До пълноправното членство на България в Европейския съюз остават броени часове. Националният идеал ще се сбъдне. Себеотрицателните усилия на легиони безкористни и неподкупни политици ще се увенчаят с успех. Брутният вътрешен продукт ще скочи. Връх Мусала ще стане с 200 метра по-висок. Москвичът, който Гъди Гъдев от Мусагеница ще остави на 31 декември пред блока си, ще се превърне в Майбах до 1 януари сутринта. Гъди ще го запали и ще отиде в ресторант „Панорама” на Кемпински хотел „Зографски”, където, разбира се, вече няма да се плаща. Докато запълва телесните си кухини с хайвер от белуга, Гъди ще набере телефона на началника си и ще го накара да му донесе заплатата вкъщи, за да не се възползва в противен случай от отворения европейски пазар на труда и да емигрира я в Англия, я в Германия. Началникът, стреснат не на шега, ще запали своя огромен джип Хъмър и ще отпраши към Гъди със заплатата му. Началникът кара Хъмър, не защото просто така му харесва, а защото заплатата на Гъди е станала толкова голяма от 1 януари 2007, че друга кола не може да я извози. Междувременно жената на Гъди, г-жа Гъдева, ще се изгуби в семейната гарсониера, която след присъединяването е станала с площ 4 декара. Така тя до обяд няма да намери своята натежала от луканки и свински бутове кухня, но ще се натъкне на гола секретарка в нощното шкафче на мъжа си. Секретарката няма да се чувства притеснена, защото и нощното шкафче на Гъди, както и всяко друго материално благо в европейска България, ще е станало огромно. Ще се почувства притеснена обаче от появилата се в ръцете на съпругата брадва, която също попада в графата „материални блага” и по тази причина също е станала огромна. Цивилизовано и по европейски секретарката ще обясни, че тя не прави нищо друго в къщата на Гъдеви, освен да поддържа ред в списъка с блондинки, които напират да се отдадат на иначе плешивия и никога не използващ дезодорант Гъдьо. Преди Европейския съюз Гъдьо не е бил харесван от жените, освен от леля Цура лавкаджийката, но тогава България е била членка на Варшавския договор, а Гъдьо – млад боец, принуждаван от старшината да се къпе поне веднъж седмично. Пред Министерство на земеделието и горите ще се вие опашка от земеделци и горяни с трудовашки колички. Тези колички Ахмед Доган, разкрачил се на стълбите пред централния вход и развъртял своята анадоло-европейска лопата, ще пълни с пари от кохезионните фондове, като при това няма да взима нищо за себе си. Обръчи от мажоретки с традиционни забрадки ще възпяват този процес в елегантни Омархаямовски строфи, а Цар Киро, просълзен от евроумиление, ще целува в устата Гюнтер Ферхойген, от което рибешката физиономия на Гюнтер Ферхойген ще стане още по-сюрреалистична. В посребрени фургони с релефни изображения на Бойко Борисов и Бридижт Бардо в различни пози, общинари ще разнасят умерено подгрети бонфилета и контра-такива на бездомните кучета, които след присъединяването, разбира се, ще бъдат само от породите кане корсо, дого ди Бордо, борзой и чи-уа-уа. Интернет ще стане 10 пъти по-бърз, в дир.бг няма да се изказват простаци, а за откриване на блог ще се кандидатства с френски и акордеон. Наздраве!

Ободряващо е да пръднеш след кисело зеле, а и носи известно облекчение. Но даром ли идва това благо? Не е ли редно да се чувстваме задължени някому за това празнично удоволствие?

На „Витошка”, като тръгнеш от Патриарха към НДК, малко след магазина на Паола Апси (ведра и лъчезарна жена), има едно дръвче, обругано с десетина метра светещ маркуч. Пет от тези десет метра са ангажирани в изписването на думата CITROËN. От другата страна на булеварда е побита желязна тръба, дълга около пет метра. От нея са проточени жици с бели електрически крушки. На височината на нисък и даже леко трътлест човек е закрепено правоъгълно парче бяла мушама. Овързано е с тел, така че се е нагънало грозно, но все пак може да се прочете написаното с черни букви на него – „Весели празници от BATTY BALENO” (за който не знае, това е новото име на „Рила стил”, след изхвърлянето на българските съдружници). Като се обърнеш с гръб към НДК, виждаш украсените с лампички булеварди „Витоша” и „Патриарх Евтимий” и съответно имената на тези стопански организации, с чието щедро спомоществователство това е станало възможно – GLOBUL и Си-банк. По стълбовете на „Фритьоф Нансен” отново със светещ маркуч е изобразено лъвчето на PEUGEOT, за да ни стане по-празнично на душата и по-топло на сърцето, а пък плетеницата от лампички пред Народната библиотека също рекламира някого, но не помня кого, което доказва и ефективността от този вид реклама.

Да, наивно е да си мислим, че всичко в рекламата е известно. Ето как коледната украса на един град може да открие нови хоризонти и незавоювани територии пред рекламисти и рекламодатели. Но щом коледната украса идва до нас с любезното съдействие на този или онзи, то редно ли е да се заблуждаваме, че другите блага по празниците се самозараждат и падат, ей тъй на, от небето?! Дори да е редно, не е интелигентно. Ето каква е истината всъщност:

• Това кисело зеле е втасало със съдействието на кисело мляко „Данон”!
• Ошав – изсушете сливите със сухичките пеленки „Молфикс”!
• Пълнени чушки от OMV – напълнете резервоара!
• Стани, нине, господине! Стани и стой изправен с „Космодиск”!
• Домашният уют достига до вас с любезното съдействие на М-тел;
• Обичта между хората е възможна благодарение на Вива-тел;
• Щастието в детските очи идва с Глобул.

Дядо Коледа ли? Той си е на Кока-кола, да не смесваме нещата. Изнервящо е, мисля си, всяко нещо, което общината счита за своя заслуга, да е съпроводено с насаждане на комплекс за благодарност към някоя фирма или търговска марка, какъвто впрочем е случаят с осветяването на църквите и слагането на катерушки по централните детски площадки – навсякъде има табелки с имената на знайни и незнайни фирми, повечето от които сигурно са строители, които се надяват да намажат впоследствие и договор за нещо. Спомоществователят е човек, който се стреми към анонимност. И понеже текстът вече не е смешен, ще кажа, че самият аз периодично подпомагам хора и организации и на повечето места даже не ме познават, а там, където ме познават, съм забранил да се споменава, че е оказвана помощ и кой я е оказал. Иначе би ми се развалило удоволствието от резултата.

По съвсем груба оценка споменатите по-рано коледно-украсителни проекти едва ли струват повече от 15 – 20 000 всичките, взети заедно. Община, която е готова, да плати на друга община 60 000 000, само и единствено тя да се съгласи на нейна територия да се извозва боклукът за известно време, мисля, може да си позволи разходите за украса дори в рамките на счетоводната грешка в бюджета си. А и данъците, които плащаме, не са малки. Пък ако не достигат, паяците да вдигнат стотина коли повече по празниците и така да финансират лампичките. Иначе изпадаме в положението на онзи спектакъл, който излъчи Нова телевизия по Коледа – „Петдесетте”. Сцената беше обрамчена от всички страни с поне двайсет огромни реклами на какво ли не, включително и ЦУМ, а по средата, почти без декор, десетина танцьори потанцуваха малко на записи на стари парчета. Но иначе това било световната премиера на спектакъла, която, видите ли, по голямо благоволение се състоявала в България. Както и да е. Да се стяга рекламният отдел на Общината. Едно време шеф му беше лицето Евгени Радев. Абе, какво стана с тоя човек?…

Не мога да не споделя благодарността си, че вече знам какво е РЕЙКИ. Вие знаете ли? Дръжки знаете! Основата на това изтънчено познание може да се вземе от няколкото новопоявили се блога на тази тема – seikim, karuna, reiki. Могъщ рекламоносител е блогът, щом ме накара да науча какво е РЕЙКИ. А то, както самите рекламодатели го описват, е следното:

Изкуството да лекуваш с полагане на ръце е познато още от дълбока древност. 
Хората го правят от зората на човечеството.

Как да не възпоменем тук онзи грузинец, който казал: „Ну, скажи, дорогой, а гемороиди лекуеш?”!

Когато дете се нарани, често майката полага ръце на нараненото място.

Какъв абориген съм аз! Досега съм тънел в мракобесната заблуда, че едно такова полагане на ръце върху рана води до инфекция. От днес обаче започва нова епоха. Решил съм да стана рейки-лечител и да помагам на хората. Мисля, че това не влиза в противоречие с детската ми мечта да стана зъболекар. Ще се концентрирам върху своята ПРАНА (престилката винаги трябва да е прана), ще полагам ръце върху някой кариес и ще го пломбирам със силата на мисълта. Тук трябва да призная, че вече ми се е случвало да вадя зъб с полагане на ръце, но това беше само дясната и я положих, свита в юмрук, тъй че не знам дали последвалото extractio dentis sine anaesthesia* е редно да се причисли към рейки-стоматологията.

Изобщо, полагането на ръце с лечебна цел разкрива необозрими хоризонти пред цивилизацията ни. Единствената пречка е неразбирането на хората. Познавам една жена с големи гърди. Направо болезнено големи. Кой знае как се мъчи горкичката! Реших да помогна, полагайки ръце върху болезнените гърди, но благодарност ли срещнах? Не, само ругатни и закани. Такива хора не заслужават да ги приемат в Европейския съюз. Опитвал съм да лекувам и големи задници. И малки задници. И средно големи задници. Нищо. Неблагодарност отвсякъде. Само Евгени Минчев даде да се разбере, че не би имал нищо против един курс на лечение с полагане на ръце, но той пък не беше болен. Кораво селянче е той, нищо че се прави на ощипана г-ца.

Едно е ясно. Каквото и да предприема в областта на рейки-лечението, нуждая се от реклама. Ето, хората са си направили десетина блога насам-натам, а аз спя! Нищо, ще завоювам непознати за конвенционалната реклама територии. Например дъските с некролозите пред църквите. Давате ли си сметка колко много се четат тези дъски! Дръжки си давате! На лист, коварно наподобяващ истински некролог (ще сложа даже и снимка на бабичка), ще напиша „За да не сте вие на снимката, елате да положа ръце върху вас и да си платите. После E-mail, GSM и кратка препоръка от Вера Пръчовска. Или пък менютата в ресторантите: Пещерска гроздова, Сливенска перла, Стралджанска мускатова, Рейки – лечение на цироза чрез докосване с ръце, Евксиноградска, Търговишка юбилейна, Бургас 63 Барел… Въобще не трябва да спира рекламирането, че иначе защо посещаваме блоговете, ако не да се информираме за някои предлагани услуги и да решим да похарчим някой лев в полза на този, който така дискретно насочва нашето внимание към тях… 

_____________________
* Вадене на зъб без упойка

Тъй както Кирил Маричков не е комунист и никога няма да бъде, така и Бате Бойко не е посерко, какъвто го нарече племенникът на поредния арестуван шеф на Парното – Георги Рогачев. Да бъде наричан Бате Бойко посерко ме обижда лично, както ме обижда да го наричат новоизлюпен, комиксов герой и какво ли още не. Напротив, той е може би единственият наш политик, който осъзнава разликата между „свобода” и „слободия”, между „демокрация” и „мракобесие”, между „пътен знак” и „пропаст”…

Къде минава тънката разделителна линия между свободата и слободията? Ще ви кажа (макар че, формално погледнато, отговорът се съдържа във въпроса: къде? – между тях). Слободията, това е да правиш каквото си искаш и нищо да не е забранено. Свободата пък е много неща да са забранени, но ти пак да намираш начин да ги правиш. А когато почти всичко е забранено, това вече е демокрация. Именно тази диалектика Бате Бойко се опитва да онагледи чрез стопанисването на „Витошка” в нейната пешеходна част. Онзи ден се появиха нови знаци, диалектически конгломерат от знак „забранено влизането” и табела „не важи за живущи и обслужване на обекти”.

Това е прецедент, способен да промени познатата ни действителност. Представям си женска тоалетна, където по принцип е забранено да влизат мъже, на чиято врата пише „Не важи за мъже между 25 и 30 години, руси и с мустаци”. Или „Пушенето забранено!” – „Не важи за цигари Виктори, пури и лула”. А защо не дори: „Не кради, не убивай, не пожелавай жаната на ближния…” – „… освен ако не е руса, с дълги крака и големи цици”. Да, но да видим все пак кой може да преминава през пешеходната „Витошка”. Това са на първо място трамваите. Но какво пречи един трамвай на пешеходците! Той нито ще мине през локва да ги опръска, нито ще се качи да паркира на тротоара. После, може да минава паякът. Нека! Нека да минава, че ако все пак някой трамвай паркира на тротоара, да има кой да го санкционира в името на свободата и демокрацията. Могат да минават и полицейските коли и те го знаят. Боклукчиите също минават. Не защото са им малки или тихи камионите или пък, да речем, не смърдят. Те минават, за да няма препълнени кофи, които да пречат на пешеходците в пешеходната им зона. Разбира се, имат право да минават и линейките. Иначе кой ще оказва първа помощ на пешеходците, сгазени от боклукчийски камион? А от няколко дни вече могат да преминават и автомобилите на „живущите” и на тези, които идват с цел „обслужване на обекти”. Ето това вече е тържество на свободата. Ако приемем, че живущ заначи живеещ, но казано по по-грозен начин, то в тази категория попадат всички, които се намират някъде по пътя между раждането и смъртта. Но силите на злото не спят. Все ще се намери някой, този път истински посерко, който да доуточни, че „живущ” това е „живеещ” на определен адрес, в случая „Витошка” срещу всички останали улици. Макар че едва ли нормативната уредба крие някъде из дебрите си дефиниция на „живущ”, злото е на път да победи. Но тук на помощ идва вторият ред на указателната табела: „…и обслужване на обекти”. Забележете каква изтънченост! Какво правя, ако паркирам на „Солунска” и „Витошка”, за да полея дръвче. Дръвчето обект ли е? Доколкото едва ли е субект – да. Поливането обслужване ли е? Ако не е, защо съществува общинска фирма „Озеленяване”! Следователно аз извършвам чиста проба „обслужване на обекти” и за да няма и мимално място за двусмислици, ще полея две дръвчета и така ще оправдая множественото число в текста.

Какво губи България, когато оставя капиталът й да се затрие на общинско ниво? Какво би било, ако Бате Бойко отговаряше не за бул. „Витоша”, а за Пътя на България към Европа? Безспорно, ще го асфалтира и ще се снима с него, след което ще го направи пешеходна зона. Тогава всички българи ще могат да избират как да се интегрират към цивилизацията на стария континент – с трамвай, паяк или боклукчийска кола…

Разтревожен съм не на шега, защото от известно време се чувствам необратимо обсебен от клозетната тема – Пръдльо, Смръдльо и детенцето, което на прощъпулника си избира тоалетната хартия като своя бъдеща професионална реализация, са само върхът на айсберга. Ето защо реших да положа усилия и да пиша за нещо чисто и красиво. За еделвайсите. За това колко съвършени са те в своята лъчева симетрия, на какви непристъпни места растат сред дива и божествена красота единствено под погледите на орлите, колко упорити в борбата за оцеляване са, но и колко мънички всъщност – толкова, че листенцата им, макар и мъхести, не стават да се обършеш с тях… Така мислех да надвия клозетната тема в творчеството си, но животът пожела друго.