Демо: Sulla.Blog.Bg

Като се наблюдавам – аз, човек, който рядко се наблюдава, виждам, че съм претърпял известна еволюция. Когато в края на миналата година разбрах, че един мой приятел, чиито литературни, журналистически и комуникационни опити много уважавам, е регистрирал и поддържа свое пространство в Blog.bg, регистрирах си и аз. Първоначално качих някои относително стари свои текстове, както и няколко наистина стари – на около 20 години (това са стихотворенията в началото). Веднага срещнах активно отношение. Започнах да публикувам в блога неща, които пишех за други издания. В случая това са „размисли и реклами”, които пиша за едно светско списание по причина, че притежавам рекламни площи в него по силата на един договор за бартер срещу външна реклама. Понеже не винаги успявам да запълня площите с реклама, запълвам част от тях с „размисли и реклами”. Текстовете ми в списанието много се харесват и има хора, които го купуват само заради тях (те доста се отличават като насоченост от останалите материали, от които по-скоро се разграничавам). Но успях да се убедя, че нищо не може да се сравни с реакцията на читателите в блога, както и че едва ли има друга медия с толкова интелигентна и качествена публика. Почти без сам да разбера как, стигна се дотам, че вместо да пиша текстове за списанието и после да ги качвам в блога, пиша текстове за блога и ги публикувам в списанието, при това не всички.

 

Казах си: Стига!

 

Ще публикувам в блога поне един текст, по-дълъг от страница, какъвто е стилът на всичко тук, и предназначен не за светско списание, а за по-различно приложение. Миналата седмица бях поканен да изнеса лекция на един семинар. Темата беше „Избор на рекламна агенция” и кой знае защо се бяха спрели на мен, сякаш разбирам нещо от реклама. Аз съм човек – филолог J . Присъстваха разни бизнесмени, които слушаха с внимание и сериозност. Ако в следващия месец си наемат рекламни агенции, ще претендирам за процент.

 

За да не задръствам нещата, ще сложа лекцията другаде, а тези от вас, които се интересуват, могат да я видят тук. Тези пък, които смятат, че нещата и без лекция са достатъчно задръстени, нека да чакат и да се надяват на скорошно разведряване. То ще настъпи, когато моето блогово творчество превключи изцяло на новата тема, която ме интересува все повече и повече, набира скорост и са разраства лавинообразно, като заплашва да ме погълне поне за няколко месеца. Тази тема е „По следите на чувството за хумор” и най-вроятно ще доведе до появата на изследвания върху мрачни феномени като в. „Стършел” и животът и делото на Робин Кафалиев.

- Моля, вземете си една шоколатена бонбона!

- Сърдечно благодаря!

Като сянка на вампир цял живот ме е преследвал въпрсът какво точно означава “сърдечно благодаря”. Вероятно това словосъчетание иде да изрази такава благодарност, която сякаш извира от сърцето. На пръв поглед работа проста, но твърде коварна на втори.* Какво бива едно нещо, което извира от съцето? Кърваво, разбира се, ще отговори всеки лекар, дори ветеринарният. Поетът обаче ще каже друго:

 

Сърце пламтящо и червено,

На теб така е отредено,

Че нежно тупкаш ли в гръдта,

Си органът на любовта…**

 

Тоест няма да е грешно да кажем, че “сърдечно благодаря” може да означава и “благодаря с любов”. Това дали любовта е към шоколатената бонбона или към ръката, която я подава, или пък към девойката, ако съществува такава, прикачена към ръката, или любовта е към трите портокала, това вече е въпрос на сблъсък между доктрини, между чревоугодие, похот и фетишизъм.

 

Да обобщим: някой ни дава бонбона и с това засвидетелства любов към нас. Ние му благодарим сърдечно, защото сърцето е органът на любовта. Как обаче благодарим на човек, който ни е почерпил една малка ракия? Мисля, че не може да има колебание по този въпрос – чернодробно:

 

- На, да удариш една рикия…

- Чернодробно благодаря!

 

Ето и още диалози, които Платон с радост би посветил на благодарността, ама не се е сетил:

 

- Пломбата ви е готова.

- Дентално благодаря!

 

- Заповядайте, тоалетната е свободна.

- Бъбречно благодаря!

 

- Ах, вие кихнахте! Наздраве!

- Назално благодаря.

 

Разбира се, този диалог има и една по-популярна разновдност:

 

- Наздраве!

- И аз те уважавам като човек…

 

Но доколкото тя не се родее с благодарността, няма да се спираме на нея.

 

Церебрално благодаря за внимаието!

 

 

 

 

P.S. Посвещавам този текст на милите си партньори по тенис, в чиято компания ме осени идеята за него.

 

* Не, не мога да се въздържа и да не ви обърна внимание на литературния факт, че това изречение е в хекзаметър!

 

** За който се интересува от поезия, по-нататък въпросното стихотворение (което всъщност е трагически хор) продължава така:

 

…обаче паднеш ли надолу

да тупкаш под шкембето голо,

тогаз обвивката ти гладка

превръща се в космата патка

и те обвива плесента

на бича гнъсен – обанта.

Тогава ставаш шафрантия.

Санта Лучия! Санта Лучия!

 

А най-срамното от всичко е, че авторът на поезията, както и авторът на прозта в този блог са едно и също лице.

        
                                                                                   

Въпреки че Румен Петков люто се канеше на организираната престъпност от предизборните трибуни, истината е, че откакто е на власт, скандалните убийства не намаляват. Намалява само тяхната разкриваемост, която засега е равна на нула. Но като се вземе под внимание, че все още не е разкрит баснословният злодей, който има навика, когато е пийнал и му е гот, да пикае по саксии и фонтани, зрелищните убийства може да почакат. И докато чакам да разкрият убийството на Елин Пелинския кмет, се замислям за него. Много се вълнувам, когато се замисля за нещо, защото ми се случва рядко – за сравнение ще кажа, че Коледа и Нова Година ме вълнуват по-слабо. Лошото е само едно – че колкото повече мисля, толкова пò се замислям. Но колкото и да се замислям за убийството на Янко Янков, не успявам да си изградя мнение. Ето това ме тревожи и вгорчава иначе приятното вълнение от замислянето. Едни казват, че бил невероятно свестен и народен човек. Други – че бил най-големият далавераджия по онези места. Според едни убийството е плод на нелеп битов скандал. Според други – резултат на педантично обмислен и планиран заговор от страна на ощетени съучастници. Но като цяло преобладават тъжните нотки, както при убийството на честния банкер Емил Кюлев.

 

Една от главните причини да не мога да си съставя мнение е отсъствието, поне в моята база данни, на отговори на следните въпроси:

 

1. Ако причината за убийството е засягането на „някакви” икономически интереси, не е ли сравнително лесно да се провери в деловодството на кметството и по-специално в документацията на откритите процедури, какви и чии биха могли да са те?

 

2. Ако причината е битова, то грешно ли е да се предположи, че е евентуалните заподозрени ще могат да се изброят на пръстите на едната ръка и алибитата им да се проверят за не повече от 2-3 часа?

 

3. Ако двете безспорно лесни упражнения по 1 и 2 не се извършват, защо?

 

4. Защо е толкова тъжен Александър Томов – Лупи, та чак му се е свило гърлото в чужбина и не може да се изказва?

 

5. А тъжен ли е Прамод Митал?

 

6. В чисто емоционално измерение кое е по-свидно на Прамод и на Лупи – ЦСКА или Кремиковци?

 

7. Каква е тази фазанария, за която се обади зрител по Нова Телевизия, за да каже, че следите на убийството трябва да се търсят там?

 

8. Колко души не са били допуснати до реституция на земите си, които се намират на територията на голф-клуб „Света София” в Равно поле?

 

9. От общинския бюджет ли са финансирани проектите като спортната зала и сградата с магазините, за които се заговори през последните дни? Те единствени ли са?

 

10. Ако не са финансирани от бюджета, откъде? От странични приходи?

 

11. Тези приходи от продажби на общинска недвижима собственост ли са? Тази собственост публична или частна е била и винаги ли е била такава, както в момента на продажбата?

 

12. Как се съотнасят помежду си стойностите на постъпленията от продажбите, отчетените разходи за благоустройство и реалните такива?

 

13. Имал ли е кметът зли съседи?

 

14. Имал ли е кметът врагове?

 

15. Завиждал ли му е някой за популярността му?

 

16. Има ли много психопати в Мусачево?

 

17. С какво оръжие е стреляно?

 

18. От какво разстояние е стреляно?

 

19. Всяка вечер ли кметът е хранил кокошките?

 

20. По едно и също време ли ги е хранил?

 

21. Изобщо, кой и кога храни кокошките в една селска къща?

 

22. По тъмно кокошките не спят ли?

 

 

Сигурно повечето от тези въпроси си имат отговори и тези отговори са общодостъпни, само че аз, признавам си, не съм ги търсил, защото по природа съм мъничко мързелив. Затова и нямам позиция по въпроса. Ако някой знае дали тези въпроси се отнасят помежду си по някакъв друг начин, освен по признака на случайното си подреждане, нека ми каже. Ако някой знае дали между отговорите на тези въпроси има някаква връзка, някаква логика, която води към Големия отговор на Големия въпрос, който остава незададен, също нека ми каже. Така аз ще мога да си изградя мнение и няма да се лутам в интелектуално-фактологическа безпомощност, и няма да търся истината, както вълчицата търси малкото си, а ще се отдам на по-благородни и изящни занимания, навяващи усещания за карирано одеяло, коняк и правилно подбрано криминале. В правилните криминалета убиецът се знае още от началото или, в краен случай, може да бъде научен от нетърпеливия читател чрез елементарно прелистване напред.

Лошо, Седларидис, лошо! До скоро гърците, тези иначе любезни и засмени, макар и малко мудни* и несхватливи келнери, имаха самочувствието, че ни превъзхождат с това, че те са членове на ЕС, а ние – не. Толкова им беше кеф от това, колкото може би единствено от самозаблудата, че са потомци на Александър Македонски – те са му толкова потомци, колкото циганите в Иран са потомци на Артаксеркс. Откакто се помня като летовник по гръцките морета, кръчми и таверни, то не беше плющене на европейски знамена, то не бяха едни надписи „made in EU” върху всякакви панаирджийски стоки, то не беше чудо! Но, ето на, от тази година гърците нямат това преимущество, защото и ние зачленувахме в ЕС, и това ги изпълва с трагическа печал, достойна само Есхил, Софокъл или Еврипид, макар че в голямата си част нашите южни съседи не знаят кои са тези хора. Отварям скоба: лично съм си правил експеримент с тях и съм установявал, че те не знаят дори кой е Зевс. Затварям скобата. Разбира се, от това трагическата им печал не става по-малка и ние, като хора християни, сме длъжни да изпитаме състрадание и да проявим съпричастност към мъката на ближния (както казваше един мой приятел: „Обичай ближния, а не ближи обичния!”). Длъжни сме да направим нещо, та да намалим гръцката печал от факта, че вече не са единствените членове на ЕС на Балканите. Ето какво предлагам аз, според скромните си интелектуални възможности:

 

Първо, всяка година ще избираме по 10 000 младежа, влезли в пубертета и отличаващи се с преждевременни мустаци и дебели задници. Ще сменим имената на тези младежи с гръцки женски имена, та да могат гърците да кажат: „Тю, какви грозни жени има в България!”. После, като отървем гърците от ужаса да са единствените с мустакати и дебели жени, е редно да обърнем внимание и на личните си документи. Например шофьорските ни книжки трябва да са разбираеми за гръцките гранични власти, а начинът това да стане, е следният – отпред книжката изобразява Агамемнон, стиснал здраво лавров венец и подал мигач на юг, по посока на Пелопонес. До него е нарисуван лек автомобил, защото едва ли някой в Гърция знае кой е Агамемнон. Отзад книжката изобразява българин, който седи в кръчма и поръчва „ouzo ke salata melizania, kolokitakia fritas, ena mpura, brizola, sublakia ke yaria”.** От устата на българина излиза голям балон, в който пише най-важното: „Naplerosomai!”.*** Това е едно графично комуникационно послание, от което главата на тъпия гръцки митничар трябва да уври и да се договеди, че може би все пак хората отиват да си харчат парите в безрадостната му родина и да бъде малко по-любезен. Ако си направим такива шофьорски книжки, може би гърците ще ни пуснат да посетим Гърция. Ще ни погледнат изпод вежди като Ахил, ще изсумтят като Борей и ще почешат своите Терситови глави „остри и с редки космици отгоре”, както го е изпял слепият Омир в онази Илиада, за чието съществуване гръцкият митничар не подозира, но все пак ще ни пуснат да минем. Но не това е най-важното. Нима това е най-важното? Това ли е най-важното? Това е най-важното, така ли?! Не, най-важното е, че достойнството на едните ни южни съседи ще бъде спасено. За съжаление, спасяването на достойнството на другите ни южни съседи може да се окаже по-болезнено. Предлагам да не им го спасяваме. Хайде, стига!

 

 

 

__________________________________________________

* според някои хлевоусти и доморасли семантици „муден” идва от „мъден”. Не, това не е вярно, това е думата „медлен”, което на руски е „бавен”. Но пък, че „гузен” идва от „гъз”, е светата истина! – б.а.

 

** узо и кьопоолу, пържени тиквички, една бира, пържола, шишче и риба – б.пр.

 

*** Naplerosomai – Да платим.

Искам да ви покажа един документ. Една покана за празничния гала-концерт по случай приемането ни в ЕС, състоял се в Зала 1 на първи януари. Заличил съм имената на получателя, за да не си направи някой извода, че това съм аз, но другите реквизити съм оставил автентични и непокътнати.

 

 

 

До три заключения стига дедукцията на детектива. Първо, получателят е мъж, защото има „г-н”. Второ, той е женен и протоколът на Министерски съвет знае това. Трето, поканеният е отрязан от всяка възможност да доведе гадже, защото ясно пише „и съпруга”. Но има и още едно, четвърто, което за мен се оказа съдбовно. Когато взех тази покана в ръце, сякаш блесна светкавица и аз прогледнах! Цял живот, въпреки своето досадно голямо Его, съм се чувствал превъзхождан, но никога не съм успявал да разбера от кого. Сега знам – от Негово превъзходителство*. Слава на Бога, социалистите вече скъсаха с лицемерните обръщения, защото, докато при капитализма човек за човека е вълк, то при тях той е брат, приятел и негово превъзходителство. Вярно, имаше навремето поети, които говореха и за „негово величество човекът”, ала Царят не е съгласен да се говори така. Пък и трябва да има ред в званията. Ето, председателят на партията е Негово превъзходителство. Шефът на градската организация – Негово сиятелство. В София това е негово сиятелство Овчаров, но срамни професии няма! Областните отговорници по идейно-възпитателната работа съответно са Техни високопреосвещенства, докато главният отговорник по ИВД е Негово Светейшество. Към депутатите от парламентарната група на социалистите е редно да се обръщаме с Екселенц, докато към членовете на Висшия съвет – просто Сър. И съответно Лейди, но не съм сигурен дали Емилия Масларова, която е министър, не е по-правилно да е Милейди, а Джевдет Чакъров, който също е министър, да е Джевдет-бей, да не рече после, че го дискриминират по етикетно-протоколен признак. И накрая, активните борци против фашизма и капитализма са Техни височества, защото повечето идват от високо, от балкана, макар че още се спори дали това е точно така.

Като разкри своята истинска същност, Негово превъзходителство г-н Станишев сложи ред и в много други комуникационни конструкции. Например песента „Една българска роза”: „Добър вечер, приятелю млад, добър вечер, ваше превъзходителство”. Или пък в прогимназията: „Моля, ваше превъзходителство, пък Иванчо ми дърпа плитките и ми гледа под полата!”. А песента за Георги Димитров? „Ти си наш и скъп, и свиден, ти, твое превъзходителство Димитров! Твоят път е път завиден, път неравен и суров”. Не можем да не си спомним с умиление за Техни превъзходителства Пеко Таков, Мако Даков и Тано Цолов, за Нейно превъзходителство Баба Цола и за Негово превъзходителство Бай Тошо. Въобще, да ти стане едно превъзходителствено на душата…

 

 

_______________________________________________________

* Н. пр. – обръщение към официално лице, представляващо дадена държава в друга държава, обикновено посланик. Ако г-н Станишев се чувства в чужбина или пък функционира в България като емисар на друга държава, в т.ч. и на своята родина, си вземам всичко казано назад и признавам, че е прав да се титулува Свое превъзходителство.