Демо: Sulla.Blog.Bg

Банкова служителка, която се държи като павиан, е рекламното лице на новата кампания на Райфайзен банк. В клипа се разказва за младо семейство, което е отишло да кандидатства за кредит. Мъжът има вид на интелектуален инвалид, но именно той води преговорите с финансовата институция. Мобилизирал последните си искрици одухотвореност, той се мъчи да обясни на служителката какви са месечните му доходи, но тя всеки път го прекъсва, удряйки бързо главата си с ръце и викайки нещо, което вика маймуната, когато види друга маймуна с банан: „По-по-по-по-по….”. За да се усложни фабулата още повече, иззад масата се покъзва върха на острието на детски меч. Това обстоятелство цели да остави зрителя с впечатлението, че семейството има и дете. Искам сега да забележите къде е уловката, заложена от авторите на рекламата. Аз поне не намирам друго обяснение за включването на детето в сценария на клипа, освен намерението да бъдем заблудени, дори подведени, и в първия момент да решим, че банковата служителка се прави на павиан единствено от желание да се хареса на детето.

Истината всъщност е следната:

Банковата служителка се прави на павиан, не за да се хареса на малкото питекантропче, а за да покаже на дъртия питекантроп, че банката не се интересува от това какви са месечните му доходи. Признавам, че и аз, като един питекантроп, останах озадачен от това обстоятелство. Обикновено, когато отпускат потребителски кредити, банките се интересуват от доходите на кредитоискателите, за да могат да им ги запорират, ако онези спрат да си погасяват вноските. Тук няма такова нещо. Каква внезапна щедрост! Толкова ли много пари има банката, та се моли да ги подари на някого? Този въпрос си задавах до вчера, когато видях

Един билборд пред НДК

Билбордът рекламира същата кампания, в чийто телевизионен вариант банката не ще и да знае какви са доходите на кредитоискателя и дали изобщо има някакви доходи, с които да си погасява заема. Тук обаче в текста „Бърз и лесен ипотечен кредит без доказване на доход” има една ключова дума, която обяснява всичко и аз въздъхвам с облекчение, че не съм идиот, който не може да разбере смисъла на кампанията. Открихте ли вълшебната думичка? Давам ви 5 секунди да погледнете пак – 1, 2, 3, 4, 5… Видяхте ли я? ИПОТЕЧЕН! Всеки знае какво е ипотечният кредит – банката ти дава известна сума пари срещу залагане на имот (обикновено жилище), който имот е на много по-висока пазарна цена от стойността на кредита. Ако си върнеш заема – добре. Банката печели лихвата, за която ще стане дума след малко. Ако обаче не си го върнеш, банката печели жилището ти и то на цена, много по-ниска от тази, за която човек би го продал чрез агенция. Нещо повече: ако си направил всички вноски без една, банката пак ти взима жилището. В този случай си е върнала парите, които ти е дала, в голяма или още по-голяма част, заедно с което придобива имот, който ще продаде с още 20-30% печалба. Следователно, от това, че банката е дала на някого кредит при тези условия, за нея има три варианта на развитие на сделката и всичките оптимистични – или печели суха пара от лихвите, които в България продължават да са неприлично големи, или купува евтино недвижим имот, или заграбва недвижим имот за без пари. За какво й e тогава на банката някой да доказва доход? За нищо! Само за рекламна кампания като тази, където „банката черпи”…

Истинските условия на кредитирането

Като определя лихвата, банкта също на пръв поглед сякаш сама иска да фалира, само и само вие да се чувствате добре. Лихвата е едва 2%! Каде се е чуло и видяло! Да, но тя е такава само през първите 6 месеца. После става 9,5%. Но и това е под условие. Всъщност „лихвите се формират от променлива стойност на банковия ресурс (СБР), плюс фиксирана надбавка. СБР на Райфайзенбанк към май 2007 г.: за лева – 4. 5%; за евро – 3.5%”. Тоест, лихвата вече е 14%, каквато се знае, че е нормална при всички лихвари. Номерът на лихварите, включително и на банките, в повечето случаи не е да въртят депозитите на хората и фирмите и от тях да изкарват печалба, а да взимат самите те заеми от чуждестранни банки, където обаче лихвата е едва около 5%. Когато ги преотдатат тук под формата на „човеколюбиви” и „себеотрицателни” кредити при „най-изгодните условия на света”, те всъщност печелят 9-10% само за това, че оформят едни документи.

Имам приятели – директори на банки – и от тях знам, че в момента банките като луди предлагат кредити, защото не е далеч времето, когато ще трябва да свалят процентите на лихвите. Между другото, ако някой тегли кредит, нека обърне специално внимание на наказателните лихви за предварително погасяване – имам сведения, че са стигнали до 5%, което е скандално. Наказват те с 5% върху остатъчната сума, защото си си върнал парите по-рано, отколкото си обещал. Знаете ли защо е така? Ето защо: да речем, сега теглите кредит при 14% лихва. Срокът за погасяване е 20 години. Догодина  обаче лихвите стават 5%. Вие теглите кредит от другаде и с парите погасявате първия, като оттук нататък до края на 20-годишния период дължите не 14%, а 5% – лихвата по втория кредит. Ето това банките знаят, че ще стане, но не искат да го преглътнат…

Но аз не съм човек, който разбира от банково дело, още по-малко пък разбира от неговото рекламиране в медиите. Затова моля да гледате на поредния ми текст като на забавление, за което се извинявам, че не се получи толкова смешно, колкото може би сте очаквали.

Кой е решил, че плоските шегички продават стоките, аз не зная, но съм сигурен, че за това решение е платено добре. А и не бих си позволил да дотягам на публиката с разсъждения върху подобна тема, ако от плоската шегичка в рекламата на кисело мляко „Мегле” не произтичаха важни узнавания и изводи.

Учебен час. Очевидно часът е по ботаника, защото учителката разпитва къде растат разни плодове и зеленчуци и децата отговарят, общо взето адекватно. Всичко върви добре, докато учителката не решава да попита един малчуган къде расте киселото мляко.

За мен е трудно да си обясня откъде на къде на една учителка ще й хрумне да зададе подобен тъп въпрос, но замълчавам, отправяйки тиха благодарност, че часът не е по зоология, защото тогава учителката щеше да попита как се размножава киселото мляко, а оттук порнографията е на една ръка разстояние. Слава Богу, учителката пита само къде расте млякото и детето дава отговора, в който се крие и шегата: „В хладилника!” – казва то, без да подозира каква вълна от въпроси отприщва с него, как поставя под съмнение устоите на индустриалната цивилизация и как хвърля нова светлина върху рекламирането на стоки за крайно потребление.

Ако киселото мляко расте в хладилника, то къде тогава растат другите неща? При бирата отговорът е лесен – тя също расте в хладилника, а ако случайно не расте там, то никой няма да си направи труда да я бере. Много по-коварен е въпросът къде расте самият хладилник. Отговорът „в завода за хладилници” е плосък, безинтересен и, най-важното, не съответства на истината, защото хладилникът расте винаги на горния етаж. Вижте рекламата на „Беко”: откъде пада хладилникът – от завода или от горния етаж!

Къде растат дамските превръзки и тампоните няма да кажа. Само ще намекна, че растат там, където преди години са расли памперсите и мекичките пеленки „Молфикс” („Хей, мамо мила, приспи ни с биберон в ръка!”). А къде расте тоалетната хартия „Белана” дори няма и да намекна.

Интересно е дали кафето „Нова Бразилия” расте в Бразилия или някъде из развиващите се африкански републики и монархии, но ако захванем тази тема, пак ще трябва да се обръщаме към Комисията за защина на потребителите. Интересно е и дали шлемник байкалски расте в езерото Байкал и ако да, то водорасло ли е, и ако не, то защо е „байкалски”. Обаче къде расте „Златно чудо 14 макс” не е интересно, защото се знае, че то расте в Страната на чудесата и за него се грижи Алиса – полива го, плеви го, наторява го (понякога и лично), маха му листните (и всякакви други) въшки, бере го и го дава на Азис да го пие.

Да. Не е по силите на един скромен човечец да обхване всички продукти и да каже кой от тях къде расте. Остават открити въпросите за дъвките, близалките, леките коли, банковите кредити, застраховките, лекарствата, екскурзиите, евродепутатите, четките за зъби, пастите за зъби, праховете за пране, препаратите за миене на съдове, безплатните минути, предплатените минути, безалкохолните напитки, алкохолните напитки, цигарите, кренвиршите, надениците, саламите, дезодорантите, лепилата, бялата техника, черната техника, шоколадите, зехтинът, ароматизаторите, противозачатъчните, натуралните сокове, дигиталните камери, боята за коса…

КЪДЕ РАСТЕ ВСИЧКО ТОВА!!!

„Савекс” премахва упоритите петна с точността на швейцарски часовник – научаваме от новия рекламен клип на перилния препарат. Най-сетне да се намери някой да разбере как трябва да се премахват упоритите петна! Не с бързината на италианска спортна кола. Не с твърдостта на шведска стомана. Дори не и с вдъхновението на шотландско уиски, а с точността на швейцарски часовник.

Понеже аз ги разбирам тези работи (имам предвид прането и изпирането, а не толкова швейцарските часовници), ще ви запозная и с подробностите на това революционно откритие в бластта на битовата химия.

Когато говорим за точност, особено такава като на швейцарски часовник, наивно е да си мислим, че всички петна се премахват само с един вид часовници. Ето например лекетата от лютеница върху светлосиня официална риза с английско закопчаване и двоен обърнат маншет се премахват най-добре с „Лонжин”. Разбира се, ако петната са стари и засъхнали, препоръчително е часовникът да е хронограф, а ако в лютеницата е добавяно и олио, то корпусът от розово злато е просто задължителен.

„Вашерон Константен” е чудесен избор за премахване на упорити петна от червено вино и най-вече от сортовете каберне франк и сира (с изключение на реколта 2003, която се пере с „Адемар Пиге”), но и при кианти резултатите са съвсем удовлетворителни. „Патек Филип” е ценен съюзник в борбата с петната от любовната игра – червило, очна линия,  спирала (пак очна, разбира се).  Лекета от гювеч се перат с „Панерай” и само в случаите, когато лекето съдържа и парченце бамя, по-добре изпира „Франк Мюлер”.

Ако отидем още по-нататък по криволичещия път на приложната реклама и маркетинг (сякаш има академични такива!), ще открием, че можем да отгатваме качествата на рекламираните продукти според това каква награда печелим, ако ги потребяваме. Ето, бира „Ариана”, например, е извън всякакво съмнение с вкус на „истинска джага”, в който се прокрадва лека жилка на абонаментна карта за всички мачове от първенството. Сапуни „Тео” притежават основните характеристиги на златен пръстен, тоест не се пенят, не миришат на нищо, но за сметка на това пък не ръждясват, което е неоценимо качство за всеки сапун. Кафе „Нова бразилия” е с аромата на книга за гадания от Алена, дори и на самата Алена, ако си спомням клипа добре, а от „Циф” и „Доместос” биха пониклани цветя, ако се посадят – същите цветя, които никнат от семената, които печелите при покупката на препаратите.

Много по-недоизказано остава потреблението на продукт, който обещава екскурзия в чужбина. Има чужбина и чужбина. Едно е мюсли с вкус на Швейцария или на Монако, съвсем друго е дъвка с вкус на Бряг на слоновата кост. Да не говорим колко противоречив и рискован би изглеждал един крем против хемороиди под знака на Диарбекир, Анадола! Да не дава Господ!

Но аз ще спра дотук. Накрая искам само да попитам: успя ли някой на-накрая да разбере какво точно говори Тити Папазов в тази реклама:

Имаше един клип, в който момче с колело гледа самолет, самолет снима момче с колело, баща отива да си регистрира земята и вижда снимка на момче с колело. Всички са щастливи. Целта е българският селянин, който едва ли е успял да разпознае себе в героите на рекламата – представители по-скоро на шведската интелигенция, отколкото на българското село, да се вземе в ръце и да кандидатства за финансиране от еврофондовете, защото усвояемост трябва да се гони!

Ако бяха възложили рекламата на мен, сигурно щях да постъпя иначе. Първо щях да се концентрирам върху действащите лица. И едното от тях щях да направя да е Андрешко от Елин Пелин – онзи, дето оставил съдията-изпълнител в блатото, за да може съселянина му еди-кой-си да си спаси житцето от секвестиране. Другият персонаж мисля да е дебел Еврокомисар. В кална вечер двамата се возят в Андрешковата каруца по посока на изстрадалото колективизирано, реституирано, ликвидирано и недокомасирано българско село.

- По каква работа насам, шефче? – ще подметне през рамо Андрешко.

- Караш, караш! – ще се тросне Еврокомисарят, когото, кой знае защо, си го представям с рибешката физиономия на Гюнтер Ферхойген. – Караш, защото закъснява. Говорене после!

Андрешко ще свие рамене и ще сръчка хайванчетата (как само го отроних!), а Гюнтер ще се свие още по-дълбоко във вълчия си кожух.

- Идвал в България да научи вас на агрокултура – ще реши да бъде по-човечен Еврокомисарят изпод гънките на кожуха си.

„Агрокултура” е дума, в чието значение Андрешко не е съвсем сигурен и това ще събуди у него мрачните подозрения, че пак са дошли да ни прекарат*. „Прекарай пръв!” – ето това е бил, е и ще пребъде девизът на българския селянин и Андрешко ще кривне с каруцата в едно блато. Ще навлезе навътре, догато водата започне да мокри краката на Еврокомисаря, ще инсценира бягство на кон и уж тръгвайки да го гони, ще зареже Гюнтер на произвола на съдбата.

Еврокомисарят ще започне да крещи и да заплашва с предпазни клаузи и спиране на останалите блокове на АЕЦ-а, но Андрешко ще бъде непоклатим в оглушките си.

- Аз идвал дава пари, много пари, а те мене така… – ще се разридае накрая европейският чиновник.

При тези думи Андрешко ще се върне.

- Така кажи бе, шефче! Щом ще даваш много пари…

И ще го поведе към селото, решен да му покаже традиционното българско гостоприемство в неговия пълен блясък и красота.

В тази част на клипа ще усуча така драматургичното време, че да минат няколко години. По този начин ще покажа, че еврофондовете не са за ден и за два. Отново ще попаднем в селото на Андрешко. Кръчмата ще си е на мястото и отново всички ще са вътре в разгара на работното време. Обаче интериорът вече ще е съвсем европейски, даже леко фюжън. На стената ще виси портрет на Еврокомисаря от блатото, а зад бара ще е Андрешко, койтго ще сипва питиетата и ще обира бакшишите.

- Жив да си Андрешко, че ни докара това финансиране от Европата – трогнат от изпитите диджестиви ще каже бай Петко, ще духне върху стъклото на Ролекса си и ще го затрие о ръкава на ватенката.

- Лесно се върти кръчма по проект за селски туризъм…

- Хитрец си ти, Андрешко, хитре-е-ец…

Ето такъв клип бих направил аз, ако ме питаше някой. Не знам обаче как ще го приемат самите селяни. Дали ще им хареса? Дали ще развие у тях положителни нагласи към финансирането на селското стопанство от еврофондовете? Вие как мислите?…

*Ето един виц за утеха:

Имало циганин, който бил виртуозен цигулар и изпълнявал всичко без ноти, само като го чуел веднъж. Срещнали го с професор, пред когото да покаже феноменалния си талант. Професорът останал възхитен и накрая решил да похвали циганина:

- Вие сте истински корифей в музиката!

- Ами ти, бре! – обидил се циганинът. – Ти да не си много убав!

Аз съм шокиран и отчаян. Шокиран, защото видях как се татуират младите, и отчаян защото аз никога няма да мога така.

Момче и момиче са в тату-студио и си правят еднакви татуировки на рамената. Какво ли си татуират. Сърце? Амурче? Сексуална сцена? А можe пък дракон или някой зверски череп с костите отдолу? Не. Скоро разбираме, че младите гаджета са си татуирали по една чиния с печено пиле. Поетично… Разбираме, че тук се рекламира чипс с вус на печено пиле (защо не си татуираха чипс?), който младите толкова харесват, че са влюбени в него и като всички влюбени по света, и те искат да носят на телата си белега на тази любов. Преди време имаше реклама на една от евтините ракии (май Карнобатска) под наслов: “Да заколми прасето с една Карнобатска (примерно) гроздова!”. Клипът действително отразяваше брутално клане на прасе и финалният му кадър беше главата на животното в чиния и показана в много едър план. Мисля си: добре че тогава не беше измислен и клипът с татуировките, защото влюбените сигурно щяха да си татуират чинии със свински глави.

Но не татуировките на младежта ме предизвикаха да грабна перото, а потенциалната и, може би, трагично неосъществима перспектива и аз да татуирам тялото си със своите кулинарни предпочитания. Лошото е, че при мен, колкото и голямо да е тялото, много по-големи са кулинарните предпочитания. Бих започнал от лявото си рамо, където ще татуирам шопска салатка, таратор в чаша и малко перно с много лед. Няма да татуирам нищо безалкохолно, за да пестя място. На дясното рамо ще извезам няколко парчета пъпеш, увити в прошуто, две-три чери доматчета с късче моцарела и две капки балсамов оцет, а също и карпачо с един до един и половина, но не повече, оборота на мелничката бяр пипер. Ще оставя място и за още едно малко перно. Понеже гърбът ми е относително голям по природа, а също и от фитнеса и плуването, там ще татуирам сервитьор, който ми носи листата с белите вина. Ще накарам да го татуират така, че да прилича на Филип от Енотеката на „Попа” – досега, години наред, каквото ми е препоръчал, не е сбъркал. Да е жив и здрав! Някъде около бъбреците ми ще се падне драматичната сцена, в която Филип ме кара да избера между гевюрц-траминер „Castel Roncolo” и пино гриджо „Marco Filluga” 2005г. от Пиемонт. А вече непосредствено над седалището ми, малко по-дребен, за да се сместя, ще бъда татуиран самият аз, който безпомощно махвам с ръка и оставям на Филип да избере. Естествено, той избира второто и аз мълчаливо го благославям.

Гърдите ми от ключицата до диафрагмата ще бъдат запазени за татуирането на предястията. Понеже, кой знае откъде, се е появило още едно перно, ще накарам отляво да ми татуират пържени малки сепийки върху листенца от рукола, а отдясно – две големи пипала от октопод. Мариновани. На плоча. По средата ще има една голяма купа тарама-хайвер с много лук, лимон и няколко препечени филийки хляб.

Под диафрагмата ми следва моят корем. Там има много място и затова ще си позволим да татуираме един голям лефер върху сол на пещ. Той става бавно, но пък ние за никъде не бързаме. Пъпът ми ще е пълен с лед и в него ще се охлажда втората бутилка бяло вино. На паласките ще изобразим гарнитурата: картофки соте отляво, а отдясно – карамелизирани бейби-морковчета в марината от порто. Картофките – с копър: да не се забравя!

На краката ще татуираме нещо за десерт и диджестивите. Мисля да не се интересувам какво ще има на левия ми крак. Вероятно татуировчикът ще избере да изобрази някакви баналности като бисквитена торта, крем брюле, Естерхази и онази тъпа вафла – „Славата на Никър Бокър”. Сигурно на останалото незаето място ще разхвърля късчета плодове, като кивито ще го остави просто така, а ябълката ще полее с мед и, уж случайно, ще я ръсне с накълцани и леко запечени в малко сол орехи. Но това си е работа на татуировчика и мен не ме интересува. Аз искам само на другия ми крак да има татуирана чаша коняк (марката не е толкова важна, но по възможност да е, ако не X.O, то поне V.O.S.P.), пура и за дамите по едно лимончело от Капри със смлян лед.

Нетатуирани останаха само задните ми части. На лявата буза ще се татуира сметката, а на дясната – таксито, което грижовно ме прибира вкъщи.

Ето така бих се татуирал аз, за да съм в тон с рекламата на чипс с вкус на печено пиле, но проблемът е, че жени има много, но едва ли някоя от тях ще се съгласи да се татуира по същия начин като мен. А, ако няма двама, татуирани еднакво, всичко отива по дяволите!

Каква реакция иска да предизвика у нас дадена реклама? Разбира се, да се бръкнем и да си купим това, което се рекламира – ще отговори всяко дете и ще сбърка. Защото как рекламите на „БЕКО” могат да ни накара да купуваме, когато уредите в тях сами си падат от небето. И падат с такава сила, че преминават през покриви, етажи и бетонни плочи, неумолими като Съдбата! Но щом не ни карат да купуваме, какво тогава искат от нас тези реклами? Дали искат просто да ги забележим и да се възхитим на тяхната оригиналност или пък ни носят някакво по-дълбоко закодирано послание, важно като посланието, че не сме сами в космоса, вслучай че такова някога се получи? Ето, аз съм създаден, за да дам отговора – послание е.

Ключът към посланието се крие именно в серията рекламни клипове на „БЕКО”, които ни внушават, че във всеки важен момент от нашия живот като Deus ex Machina се появява по един уред с тази марка (добре, че не се появяват и в по-малко важните моменти от живота, защото едва ли има разумен човек, кото да е съгласен, докато клечи в кроткото усамотение на тоалетната, изведнъж през тавана при него да се продъни фризер). Ражда се дете – отгоре пада пералня. Младеж става самостоятелен – отгоре пада хладилник. Какво ли пада, когато човек умре? Сигурно фурна за вграждане, поне за онези, които са изразили желание да бъдат кремирани.

Но ние, струва ми се, много бързо пробягахме от раждането до смъртта. Пък и защо само уредите „БЕКО” трябва да съпровождат важните етапи в живота – има и други участници на рекламния пазар, които не бива да се чувстват пренебрегнати и да страдат от това, че някой е решил да омаловажи ролята им в жизнения цикъл:

Пониква ни първо зъбче и отгоре пада зъболекарски стол, на който ни тръшват, за да проверят дали са налице седемте признака на здравите зъби.

Нощта, в която заедно с любимия човек губим девствеността. Всичко е приказно нереално. Изведнъж пропява славей и тя го проклина, защото, също като Жулиета, разбира, че зората е близо и тяхното време изтича като пясък през пръстите. В този момент таванът отново се продънва и оттам падат допълнителни безплатни минути (само за абонатите на М-Тел).

Ражда се дете – там вече казахме какво пада и ще допълним само, че когато детето проглежда, пада и телевизор, а когато вече е юноша – отгоре падат каса бира, още трима приятели и джага.

Юношата вече е преуспял бизнесмен. Тича през живота на зиг-заг, защото отгоре валят ипотечни и потребителски кредити, застраховки и клубни кредитни карти. Бизнесменът разбира, че е стигнал върха на величието си, когато отгоре пада Дачия – Логан, която той познава по наличието на лети джанти, касетофон, волан, седалки и други уникални екстри. Решава, че е време да се ожени и се жени.

За съжаление, не е женен дълго, защото жена му умира, смазана от стоварилия се въху нея чувал с прах за пране „Бонукс”, който не само я убива, но и изважда всичките й мазнини със силата на шпатола и препарат за миене на съдове едновременно. Ето защо жената се мумифицира.

Идва време и на мъжа да напусне този свят. Това става в разгара на една рекламна кампания за ваканция на остров Бора-бора, когато, за зла участ, всичко бива пометено от цунами.

Народът цъка с език, почесва се под калпака и мъдро обобщава: „Брей, разтвориха се небесата!”

Аз не гледам реклами, но тази прикова вниманието ми, тъй както си бях сипал една ракия. Това ме навежда на мисълта за прикования Прометей, но, колкото и да изтезавам крехкия си интелект, не мога да доловя общото между него и моето внимание, освен че и двамата са приковани. Защото нито вниманието ми е титанично като Прометей, нито съм давал огън някому, понеже не пуша. Да не говорим, че вниманието ми дори не е приковано от Хефест (по заръка на татко си Зевс, който пък е дете на Уран и Гея, което го прави внуче на Хронос – Времето, а това вече ми напоня за „Времето е наше”, но не съм съгласен, че 45 години стигат, пък и кои сме тези ние, дето времето е наше… – б.а.), а от някаква си най-обикновена реклама, която видях по телевизията. В нея двама добре изглеждащи актьори висят на въжета покрай някаква стена и водят рекламен разговор. В резултат от него, до тях на трето въже увисва не по-зле изглеждаща актриса с отворена кутия шоколадени бонбони. Моля да обърнете внимание на фундаменталната стилистична разлика между „шоколадови” и „шоколадени”. Във втория случай имаме „очудненост”, имаме литература. За сравнение „черен пипер” не е толкова литературно, колкото „чер пипер”. А „шоколаТена бонбона” е вече несравнимо по-литературно от „шоколадов бонбон”, с какъвто черпи актрисата, увиснала на третото въже („виси на него със страшна сила” – казал е поетът, но това е друго. Това е Христо, ако трябва да наричаме нещата със собствените им имена, и Ботев, ако ще я караме по инерция). Всъщност обаче черпи не актрисата. Черпи банката:

- Как стана ремонтът?

- Супер!

- Ще черпиш.

- Банката ще черпи.

Това е простичкият диалог, прехождащ увисването на хубавката актриса с шоколаТената бонбона. И ето, аз като чиста и неподкупена душа повярвах на рекламата. Изпих още една ракия, пък се качих на колата и отпраших към банката, която рекламираше кредитите си във въпросната реклама. Не щеш ли – спря ме катаджия:

- Къде си тръгнала, Червена шапчице – не ме попита той, защото вече би било прекалено, а направо ме накара да духам.

Учудих се, защото номерът ми не свършваше на 69, но се оказа, че всъщност става дума за дрегер. Знаете ли, че „дрегер” е име на фирма, което после е станало нарицателно – също като „канго” и „ксерокс”; фирма „братя Бееви” още не е станала нарицателно име, но ще стане. Естествено дрегерът отчете четирите ракии, които бях изпил, въпреки че споменах само за две, и катаджията си каза мантрата:

- И какво ще правим сега?

- Дай да измислим нещо – казах аз моята.

- Ще почерпиш…

- А-а-а, банката ще почерпи! – зарадван цитирах рекламата и ето така изгубих книжката си.

Затова ви казвам: тази реклама лъже. И ако сте катаджии, въобще не разчитайте, че някаква си банка ще ви почерпи. Хау!

P.S. Предварително се извинявам на всеки, който се е затормозил от причудливите криволици на този текст. Ако ви напряга, не го четете. Макар че май е малко късно за този съвет – щом сте стигнали дотук, значи вече сте го прочели. Sorry…

P.P.S. Бих желал да предупредя всички, които все още не са напуснали това нездраво виртуално пространство, че следващите 4 (четири) анонимни коментара всъщност са мои.

Вуду-магията, в общи линии, е следното – правиш си кукла и каквото причиниш на тази кукла, то се случва на действителен човек. Рекламният вудуизъм обаче обръща нещата наопаки. Ето, красива мама се лута из къщи и излъчва някакво, неразгадаемо на този етап, напрежение. Влиза някъде. После излиза оттам и напрежението сякаш е поспаднало. Детенце взима малка (вуду) кукла и я пита: „А ти изака ли се?”. И с този прост въпрос ни поставя нас, безпристрастните наблюдатели и анализатори, в изключително сложна ситуация. В ситуация, която ни хвърля в ноктите на плеяда предизвикателни въпроси като: Какво е правила мама там, където е била, тоест акала ли е или не? Ако е акала, то кукличката акала ли е? Ако е акала и кукличката, то каква е връзката между нейното акане и маминото акане? Тази връзка в полето на обяснимото, на ежедневното и разбираемото ли е или по-скоро навява на нещо магическо и надхвърлящо нашия сетивен експириънс…

Това, което е отдолу, е подобно на онова, което е отгоре. Понякога дори е огледално:

Пробождаме вуду-кукла в сърцето и умира човек;

Човек ака и вуду-кукла се изаква;

Леля Мария пере с „Бонукс” и пеленките на рисуваните бебенца стават чисти;

Пичове пият „Ариана”, а всъщност се напиват щастливите прасенца, които миг по-късно с радост ще се превърнат в колбаси за нашата трапеза;

Татко излиза от спалнята олигавен и с мазен поглед, а Иванчо пита Храбрия Оловен Войник: „А ти изпразни ли се?”…

Сега обаче внимавайте! Щом мама ака, а куклата се изаква, то не може ли и когато куклата ака, да се изаква мама? Сигурно може. И ето го следващото поколение революционни средства против запек – акащи вуду-кукли. А ето какво ще доведе Виагра до фалит – дървещи се вуду-кукли. На пазара ще се появят и самолетчета, които ще зачеркнат Трибестан. Забременяващи кукли пък ще изземат функциите на презервативите и противозачатъчните. Чул съм даже, че вече имало пишещи кулки – те пишат глупости, а глупостите се появяват в блога ми, след което хората ме псуват, но се обиждат куклите.

А всъщност вие изакахте ли се?…