Демо: Sulla.Blog.Bg

Самотният Войн ме помоли, като минат изборите, да кажа публично за кого съм гласувал аз. Всъщност не гласувах за никого и в момента това ме кара да изпитвам чувства, подобни на някакво угризение или пък дори срам, знам ли. Бях решил да гласувам на балотаж, като много се надявах единият, който стигне до балотаж в София, да е Бригадир Аспарухов, та да мога с чиста съвест да гласувам за другия. Който ще и дори каквото ще да е той. До балотаж обаче така и не се стигна и аз си останах с неизпълнен граждански дълг. В началота на кампанията много ми се искаше да гласувам за Мартин Заимов и признавам, че и много се самонавивах. Казвах си, че след като толкова време старата десница не можа да излезе с общ кандидат и когато най-накрая го направи, добре е ние, които сме ги подкрепяли преди, да направим и нашия жест и да гласуваме за тази обща кандидатура. Да, ама тази кандидатура се оказа чудо невиждано. За сравнение ще припомня, че с подобни мотиви на времето успях да си плюя на фасона и да гласувам за Неделчо Беронов. С тези мотиви сега не успях.

- Не знам защо Иван Костов – каза онзи ден един мой и негов приятел, – когато издигне някой човек, този човек накрая се оказва комунист.

За да отговоря обаче на молбата на Война, ще кажа за кого щях да гласувам, ако първите двама бяха отишли на балотаж – щях да гласувам за Бойко Борисов. И това не е конформистки вот. Аз винаги съм имал малко по-различно от общоприетото отношение към изборите за кмет. За разлика от всеобщата нагласа, че на тях се избира управник и водач, аз смятам, че на тези избори се избира служител. Аз съм собственик на София, макар да имам още два милиона съсобственици, и като такъв разполагам с щатна бройка за кмет, която трябва да се заеме от служител, на когото ще се плаща за това. Изборите за кмет са нещо като интервю за работа, където кандидатите плахо подават на чорбаджията своите CV-та и се опитват възможно най-красноречиво да мотивират желанието си да заемат този пост във фирмата. За да върви бизнесът, трябва да се наеме служител. Често работодателят не може да си позволи лукса да чака да се появи идеалният кандидат, а наема това, което предлага пазарът на труда. Ако си търся шофьор и се явят еднакво тъпи, крадливи и нелоялни кандидати, аз, ако искам колата да върви, ще наема онзи от тях, който живее най-близо до офиса, та поне да не закъснява много за работа.

Отделно от всичко това смятам, че Бойко Борисов ще се справи с работата, ако не за отличен, то поне за среден или дори за добър, защото има няколко много важни качества: суетен е и се радва да постига резултати, с които после да се хвали; властен е и успява да дисциплинира хората, с които работи; изглежда е лоялен и предвидим, защото се радва на подкрепа извън България. Достатъчно е да не се изметне по въпроса за отношението си към комунистите и турците. И още нещо, което, разбира се, си е лично мой мотив за симпатия – Бойко Борисов изразява изцяло и точно моето мнение по въпроса за кучетата, домни и бездомни.

Ето така, ако избера Бойко Борисов пред Мартин Заимов, ще постъпя като мъдър шеф на фирма, който си взима грозна секретарка с три чужди езика, а не мацка, за която да му завиждат приятелите, като му дойдат в офиса. Да гласувам за Мартин Заимов, значи да дам сърцето си на тези, които ми го предлагат, значи да гласувам емоционално вместо прагматично, както изисква ситуацията. Що се отнася до политиките на двамата, нямам никакво притеснение. Те, в общи линии, са еднакви и не могат да бъдат различни. Пък и не са толкова важни, освен за отношенията между кметството и правителството, респективно партията, която го доминира към момента.

Ето, Самотни Войне, моят избор, който, признавам, не беше лесен. За съжаление, не успях да го облека във вот, но пък същият мой и на Иван Костов приятел ми каза: „Очевидно все повече мислещи хора не гласуват, защото няма никаква алтернатива и възможност за промяна на статуквото”. Аз пък ще добавя, че много хора не гласуваха, защото изглежда статуквото не е чак толкова лошо и не е чак толкова наложтелно да бъде променяно. Все пак София е най-богатият град в България, тук са близо половината от националните блага. Статуквото е като съпруга – склонен си да свикваш с много недостатъци. Развеждаме ли се с всяка жена, различна от Шарън Стоун? Въпросът е кое е по-силно: недоволството от положението или страхът от промяната. Мисля си, че в момента нещата са такива, каквито трябва да бъдат. Трендът като цяло е възходящ. Колебанията в неговата крива не пробиват зоните на съпротива и поддръжка. Така че: наздраве!

Всичко, в т.ч. и гласувено, трябва да се прави със стил. За това и въпросът, който стои пред мен в деня за размисъл, е не за кого да гласувам, а в какъв стил да го направя. Това може да е например:

Гласуване в стил „ПРАГМАТИКА”

Ще гласувам за Мартин Заимов. Ако той стане кмет, ще имам най-голямо влияние в общината, защото го познавам, познавам повечето от съветниците в листата му, както и много от хората, които го издигат. Следователно при неговото управление ще имам далавера, тоест неговата кандидатура изразява моите лични интереси.

Гласуване в стил „РОМАНТИКА”

Ще гласувам за Бойко Борисов. Възбужда жените, пък и не забрани употребата на алкохол в деня за ръзмисъл. С тази своя постъпка към спечелените вече сърца на столичанки прибави и черните дробове на мъжете им. Пък и харесвам вижданията му по въпроса за бездомните кучета. Това не е ли достатъчно, за да гласувам? Ако не е, да добавим, че е против комунистите и турците.

Гласуване в стил „ДЕВИАНТА”

Ще гласувам за Бригадир Аспарухов. Тъй както Тулуз-Лотрек се е вълнувал от контракциите на сфинктера при облекчаващи се върху стъкло танцьорки, така и аз се вълнувам от извратената фантазия за това как Бригадир Аспарухов става кмет на София. Така че ще гласувам за него. Пък и след всеки кандидат на БСП винаги се тълпят екзалтирани бабички, а екзалтираните бабички са страшно секси, нали?…

Гласуване в стил „ХЕРАЛДИКА”

Ще гласувам за Антония Първанова, както ще гласувам и за всеки друг, когото Царят посочи. Всемогъщи прави Боже, молим царя ни пази! Дай му сили, за да може зли поврази да срази!

Гласуване в стил „ЛЕЖЪР ЕНД СПОРТ”

Ще гласувам за Тити Папазов. Ще го направя с компромис. Бих предпочел, разбира се, да мога да избирам между него, Димитър Пенев, Стоичков, Кондьо, защо не Азис или пък някой от „Биг брадър”…

Гласуване в стил „ЕКСТРАВАГАНЦА”

Ще гласувам за Юлиана Дончева. Нея ще избера за кметица, а за общински съветници ще избера Кристина Димитрова и Агент Тенев. Ще гласувам така, защото искам да съм единствен и неповторим.

Не мога да се сетя в какъв стил трябва да гласувам, за да гласувам за Слави Бинев. Може би в стил „поп-фолк”, но пък, доколкото чувам, неговите чалга заведения вече май не били толкова актуални в средите на ценителите. Стилът не е и „неофашизъм” – голяма грешка е да се определят атакистите като фашисти. Това е обида към паметта на фашизма. Дали пък да не гласувам за Слави Бинев в стил „ортодокс”. Архонството му го позволява. Но пък ако поставим акцента само върху него, ще пренебрегнем общата многоплановост на кандидатурата му. Ето защо няма да гласувам за Слави Бинев, което прави избора ми с едни кандидат по-лесен.

Мисля си, че някой употребява учителите. Всеки път, когато на власт е социалистическо правителство и настъпи втората година от неговото управление, нещата започват да се скапват. Инфлацията расте, лъжат, че не расте и после вероятно започват да  печатат пари, като държат това в дълбока тайна, но от него инфлацията расте още повече. По същото време се появяват и тенденции за сваляне на правителството. Тези тенденции са свързани с конкретни мероприятия, които струват скъпо. Да събереш миньори, комбайнери или учители от цялата страна, за да се държат за ръце пред парламента, не е евтино. Транспортът струва пари. Вещо създадените агитационни материли струват пари. Трудът на професионалните организатори, агитатори, активисти и координатори на местно, регионално и централно равнище струва пари. Знам даже, че ако не на всички, то на не малка част от протестиращите се заплаща в брой, за да дойдат и да негодуват активно. Доста разточително от страна на хора, които крещят, че гинат в бедност. Явно протестиращите не се финансират сами. Следователно, ако е така, то ги финансира някой друг и аз, като едно любопитно шимпанзе, копнея да науча кой е той и защо го прави. Може би това са самите синдикати. Учителите членуват в тях, плащат членски внос и с този членски внос после синдикатите им наемат автобуси, организират им национални акции, произвеждат им нагледни материали и т.н. Разбира се, това се прави, след като с въпросния членски внос са платени заплатите на всички професионални синдикалисти, платени са разходите по поддръжката на всички синдикални сгради в страната, начело с приличащата на небостъргач сграда на централата ва КНСБ срещу Министерство на земеделрието. Е, ако учителите могат да заделят от заплатите си такъв членски внос, какво повече искат? Очевидно отговорът не е тук и финансиращата сила трябва да се търси другаде. Ето още едно доказателство за това:

Какво стана със стачката на лекарите?

Съвсем неотдавна в центъра на вниманието бяха протестите на лекарите от „Пирогов”, които искаха абсолютно същото, което искат и учителите сега – по-големи заплати. Защо тогава националният протест не се разгърна така мащабно? Защо не заприиждаха тогава автобусите? Защо лекарите не се тълпяха пред Парламента и Министерски съвет? Защо синдикатите ни оставиха с впечатлението, че са зарязали своите членове от здравеопазваненто да се оправят сами и в крайна сметка протестите срамно стихнаха с някаква козметична промяна в ръководството на болницата и всичко се забрави? Съсловието на лекарите, ако пожелае да покаже гражданско неподчинение, е способно да разтърси обществото много повече, отколкото учителите са способни да го направят, защото едно е да не работят училищата, едно е дори да се обяви нулева учебна година, но съвсем друго е да не работи „Пирогов” дори един единствен ден, да не говорим, ако към този бойкот се включат и други болници. Но тогава не се уплашихме от лекарите така, както се мъчат да ни уплашат с учителите сега. Ето защо си мисля, че сега помага някаква тайна сила, която тогава не е помагала. И индикации за това свое подозрение виждам и в

Поведението на медиите

Забелязва се един смислов център, около който гравитират всички информационно-идеологически конструкции, които се градят, за да се осмислят и доведат до знанието на публиката обстоятелствата около учителските протести. Това са „изтърваните” реплики между Орешарски и Даниел Вълчев. В няколко електронни медии ясно  се каза, че ако не бил този случайно хванат разговор, стачката щяла да отмре от само себе си, защото всички осъзнават, че исканията й са несериозни. Какво се каза в този разговор? Помни ли някой? Мисля си, че ако беше този разговор толкова скандален, щяха да го превъртат непрекъснато по телевизиите и вече щяхме да го знаем наизуст. Но изглежда, а и аз помня, че в него нямаше нищо особено – затова на него се позовават много повече, отголкото го цитират. А и това ли е единственият неформален разговор, уловен от микрофоните преди началото на някоя пресконференция? И по какъв начин този разговор променя официалните доводи и аргументи и на двете страни? По никакъв. Сигурен съм, че, да речем, адвокатите не говорят за клиентите си така в тяхно отсъствие, както говорят в тяхно присъствие. Сигурен съм, че и бояджиите вкъщи говорят по различен начин за стопаните, когато ги няма, в сравнение с говоренето им, когато са там. И в двата случая обаче това не променя параметрите на договореното, нито качеството на неговото изпълнение. Но пък „хванатият” разговор е много удобен от друга една гледна точка. Той много прилича на скандала Дюрчани в Унгария, скандал, който все още не е забравен и лесно се правят асоциации, съзнателни или подсъзнателни, с него. Затова и разговорът Орешарски-Вълчев вече е митологизиран, утвърден като аксиома, на която всички се позовават, забравили необходимостта да си припомнят от време на време съдържанието й.

Поведението на тандема Коритаров-Лора в сутрешния блок на Нова телевизия също е много показателно като илюстрация за дисциплинирано изпълнение на медийна политика и редакционна директива. Дали от престараване или от недостатъчен професионализъм, но ясно се вижда как двамата са си разпределили ролите и всеки от тях си изпълняава своя лайт-мотив – Лора грубо прекъсва всички зрители, които се опитат да постави под съмнение святата правота на учителите, а те не са никак малко. Същевременно Лора не забравя да подчертава „своето” мнение, което по принцип не би трябвало да бъде натрапванто на аудиторията. Коритаров пък непрекъснато говори за криза в държавата и всяка къде по-близка, къде по-далечна от учителските протести тема той припознава като переден щрих в картината на тази задълбочаващата се криза. И го прави толкова методично, че започва да прилича на заклинание. Истната е, че в държавата криза няма (за сега), макар че присъствието на социалистите в управлението е дразнещо и лично аз бих предпочел те да не са там. В този смисъл е добре общественото мнение да бъде пообработено в посока да приеме по-лесно идеята за едно предсрочно падане на правителството. Добре е обаче и да се говори за методите на това обработване, за да не си помислят тези, които го прилагат, че могат да го прилагат по всички въпроси и за всички цели.

През 1997 Джордж Сорос наля солидна сума на Дарик, за да отразява протестите срещу Виденов. Всъщност това беше и началото на възхода на Дарик, който до тогава беше едно повече от посредствено радио, на което малко хора обръщаха внимание, а още по-малко рекламодатели. Тогава Националното радио се държа повече от неадекватно, сякаш на улицата не се случваше нищо, а за радио „Витоша” пък знам, че на журналистите им беше забранено да работят по темата за протестите срещу правителството на Виденов и даже имаше случаи на уволнения за неподчинение. Дарик успя да яхне вълната и съответно петелът му снесе. И понеже знам за тези неща, бих предположил, че има и такива, за които не знам, но които са част от същата кампания – впрочем похвална кампания и много ще се радвам, ако в момента сме свидетели на нещо подобно, което ще доведе до падането на третото социалистическо правителство след 1989. Но не това ме занимава, а въпросът:

Защо, впрочем, точно учителите?

Днес по радиото слушах някаква учителка, която се изказваше за протестите на съсловието си. Останах изумен, когато тя нарече „комсомолски подход” идеята за диференцирано заплащане учителите. Запитах се не е ли по-скоро пазарно, отколкото комсомолско да се заплаща труда според конкретната потребителна стойност, която създава, и не е ли по-скоро комсомолско да се мисли обратното – че всички трябва да получават по равно. Нима всички инженери трябва да са с еднакви заплати? Всички музиканти? Всички художници? Всички архитекти? Нали учителите са съсловие от интелигенцията – защо за тях да е различно? Пък и за интелигенцията, доколкото имам известни наблюдения върху нея, е характерен един индивидуализъм, който озадачено би повдигал вежди при лозунги от рода на: „или всички, или никой”. Не искам да тръгвам по този ред на мисли, защото не това е темата на изложението: ако беше, вероятно текстът щеше да е още по-грозен. Въпросът не е дали са прави учителите, разумни ли са исканията им, качествен ли е трудът им и дължи ли им нещо повече обществото, а въпросът е защо поредното съсловие, въвлечено в клатене и сваляне на правителството са именно те. При предишни акции от този род на предна линия са изкарвани миньори, комбайнери и таксиметрови шофьори. Защо следващите в тази парадигма са учителите? Вероятно защото по манталитет и духовност приличат повече на миньори и комбайнери, без да обиждаме тези професии, отколкото на архитекти и художници. Тъжна констатация, но не може да не бъде направена…. Нека с прискърбие да изложа

Своята прогноза за развитието на нещата

Тя е кратка. Ще сатне така: до пролетта на 2008 правителството ще падне и ще има предсрочни избори, които ще повторят съотношението на силите от местните избори в национален план. За да не се случи това, трябва или да се отложи леталния край с някакъв много основен ремонт на кабинета, който в условията на тройна коалиция дори и при наличие на желание, няма време да се състои, или трябва да падне валутният борд, да започнат да се печатат пари и с тях да се отговаря на синдикалните искания, които ще започнат лавинообразно да се предявяват едно след друго от различни браншове. Мисля, че няма да се случи нито едно от тези две неща, така че остава третото, тоест първото, което казах – ще падне правителството. Ще го смени друго правителство, оглавявано от политическата сила, която към момента се финансира от институции като фондация „Конрад Аденауер” – понеже не съм специалист по политика и политическо финансиране, не знам коя ще е тази сила. Мога обаче да предположа какво ще се случи със заплатите на учителите, от където е започнало всичко – нищо! Следващото правителство ще каже, че трябва да възстанови националното стопанство от щетите, нанесени в резултат от некомпетентното управление на предишното (сегашното) правителство и, разбира се, ще получи от обществото това, което медиите наричат „кредит на доверие”, но аз няма да го нарека така, защото е тафтология, доколкото credo на латински значи „вярвам”. И когато обществото остави следващото правителство да лиже раните от предишното, всички ще забравят за учителите. А най-гротескното е, че и самите учители ще забравят за себе си и ще продължат да живеят със средствата, за които твърдят, че не може да се живее с тях.

Та затова си мисля, че някой употребява учителите…

P.S. Докато пишех, ме посети мил приятел да изпием по бира и ми каза: “Според мен далаверата на синдикатите е комисионерска. Тръгват с искания за увеличение на заплатите. За да се удовлетворят тези искания, държавата трябва да извади, примерно, 500 милиона. Синдикатите започват да преговарят на фона на медийни циркове и накрая успяват да защитят интересите на стачкуващите на ниво, изискващо държавата да извади само 100 милиона допълнително, заради което доржавата се отплаща на синдикатите, да речем, с 40 милиона.” Не знам дали приятелят ми е прав. По-скоро не е, защото такова елементарно изнудване никоя държава няма да допусне. Но дори да е прав, учителите пак са употребени. Нали това ви казвам…

- Ако пусна водата в клозета – беше казал проф. Иван Славов, – сигурно и оттам ще изтече проф. Андрей Пантев. Толкова е повсеместен той.

Днес не съм сигурен дали проф. Славов използва именно думата „повсеместен” или тя се отрони сега от съкровищницата на моята езикова култура. Сигурен съм обаче, че думата „повсеместен” описва чудесно динамичното пространствено разположение на Андрей Пантев. Неговите внезапни и стряскащи появи на неочаквани места (дори на неуместни места, с което създадохме елегантен оксиморон) приличат единствено на агресивните появи на реклами от всякакъв род и във всякакви ситуации. Ето какво явление наблюдавах днес по телевизията:

Странна чашка за Бареков. Някак си напористо изникнала на бюрото му, както напористо изникна и на един покрив срещу НДК и в клипа „Втора цедка” на Ъпсурт. Вярно, на чашката сега не пише Nestle, но то е само за да не я броят за реклама и да не им яде от рекламните минути, които им се полагат по закон. Но дали пък не съм прекалено мнителен? Дали не съм параноичен? Може пък това да е само чашката на Бареков. Може дори да си я носи от вкъщи – нещо като талисман.

Я! И събеседникът си е донесъл талисмана от вкъщи! Такива съдбоносни съвпадения имаше само в историята за „Плевенската трагедия”. Всъщност Бареков направи включване и от Плевен, от „Панорамата”:

На снимката не се вижда добре, но нарисуваният войник зад рамото на водещия, също държи в ръка чаша с нескафе, което го прави готов на героизъм и саможертва. Шегувам се. Шегувам се и докато се шегувам, се прекланям пред изобретателността и подмолно манипулиращия психологизъм на рекламистите. Понеже аз нямам абсолютно нищо общо с тяхното коварство и техния свят на суета и гръмко надвикване в съревнование за вниманието на потребителите, аз с възмущение побягвам от тази грозна скрита реклама на Nestle и превключвам на Нова телевизия:

Ах, недей! Какъв размах на кампанията! Каква широта на бюджета! Какво сходсво в мисленето на двете конкуриращи се телевизии, които в борбата за рекламодатели бяха стигнали дотам, че едната да топи другата как отчита рейтинги в часове, когато не е излъчвала програма поради профилактика на предавателите. Е, все пак е по-приятно да се наблюдава единомислие и единодействие, отколкото вражда и ненавист. Ето защо, в израз на това свое задоволство, ще се солидаризирам с поривите на медиите да измамят държавата и ще им предложа още няколко идеи, които да оптимизират скрито-рекламната им дейност и да увеличат приходите от реклама. Като начало можем да изтрием надписите и от друг популярен сред потребителите амбалаж и да го пуснем наред с кафето:

Виждате ли реклама тук? Не. И как ще виждате, като е толкова деликатно скрита. Все пак хората освен от кафе, сутрин имат нужда и от безалкохолни напитки. А щом имат нужда, значи имат и право! И никой да не е посмял да търси тук някакви задни мисли!

А щом нуждата поражда права, то нямат ли право на ипотечен кредит нуждаещите се от него? По-по-по-по-по…….

Важното е в кадър да не попада логото на търговската марка. И ако това правило се спазва старателно, то хоризонтите, които се разкриват пред рекламистите и PR-ите, са безгранични. Ето, Анна Цолова, Лора Крумова и Ива Дойчинова всяка в своя сутрешен блок седят на бели тоалетни чинии и ние веднага се сещаме за тоалетно пате. Николай Дойнов чете централната емисия зад дига от разнообразни колбаси, които майстор Соларис току-що е нарязал и после бързо е изскочил от кадър, за да не стане реклама. Но ние си знаем за колбасите, знаем и какво се пие с тях, защото Николай Дойнов е облечен по стара чешка традиция. Докато Деси Банова чете прогнозата за времето, отгоре се посипват спаружени плюшени зайчета и ние си спомняме кои батерии издържат повече. Много повече. Марта Вачкова се друса по задник върху претъпкан куфар и за нас вече е извън всякакво съмнение, че нейнта дамска превръзка превръща течността в гел. В много гел…