За Косово пак си мисля. Или съм гениален, или съм олигофрен. И доколкото очевидно не съм гениален, остава да съм олигофрен, защото май единствен аз се питам: абе, темата на дискусията не е ли фатално сбъркана? От това, което чувам през последните дни по въпроса за независимостта на Косово и нейното признаване от страна на България, разбирам, че се спори за това дали България ще застане на страната на Косово или на страната на Сърбия. Дали ще кажем, че сърбите са прави, или ще кажем, че прави са косоварите. Аз пък не виждам някой да ни е изправил пред този избор. Косово обяви независимост, назначи си правителство и си прие конституция. България нито е обявила Косова на независимо, нито му е приела конституцията. България просто казва: „Да, Косово се обяви за независимо” и „Да, Косово си прие конституция”. Нищо повече.
Аз имам добър съсед. Казва се Джо и е прекрасен музикант и ценител на добрите питиета. Терасите ни се допират една до друга. Често се събираме привечер да изпием по чашка хубав коняк или пък малцово уиски с малко лед. Приятно ни е да си говорим един с друг. Когато трябва да се реши нещо в сградата, ние се подкрепяме, защото мислим еднакво и сме на едно и също мнение. Жените ни се харесват, защото и двете свирят на пиано. Да речем, че Джо (да не дава Господ!) се разболее от туберкулоза. Аз ще науча за това, ще го питам вярно ли е и той ще каже, че е вярно. Дори ще ми покаже и епикриза, за да се уверя, че не ме лъже. Тогава аз ще призная, че Джо е болен от туберкулоза. Точно както България признава, че Косово се е обособило като независима държава. Но виновен ли съм аз, че Джо се е разболял? Виновна ли е България, че Косово се е отделило. Става въпрос единствено за регистриране на актуалната ситуация. Нищо повече. Тогава трябва ли някой на някого да се сърди? Аз мисля, че не, но понеже още в началото стана ясно, че съм олигофрен, по-добре никой да не се съобразява с това, което мисля.