Демо: Sulla.Blog.Bg

Градинката пред НДК може да е мощен притегателен център за всякакъв народ: за чужденци-туристи, за други чужденци, дошли тук по работа, за гости на столицата, прииждащи на талази от всички краища на китната ни родина, които спретнато пременени по последна китайска мода от Илиянци, се снимат с децата си пред шадраваните. За гости на столицата, прииждащи на талази от нейните собствени предградия и облекли официалните анцузи, бързащи я към „Произведено в България”, я към „Стройко”, я към някой друг панаир, отговарящ на предназначението и политиката на Двореца на Културата. Градинката пред НДК може да е всичко това, на тя същевременно е и моята квартална градинка, в която си разхождам кучето всеки ден по два пъти. И също така по два пъти на ден погледът ми е принуден да се препъва о онази причудлива и обрутена конструкция, известна с екстравагантното име „Паметник „1300 години България”.

Не знам доколко това струпване на строителни материали е „паметник”, защото не се сащам за какво иде да ни напомни то. Има паметник на Левски, за да не забравим Левски, има паметник на връх Шипка, за да не забравим какво се е случило там. При най-добронамерено отношение към Скелето с плочките можем единствено да му признаем, че вероятно се опитва да ни напомни за това, че през 1981 са се навършили 1300 години от основаването на България. Едно натъртящо седеммилионно (толкова е струвал проектът) напомняне на календарен факт от иначе скучната 1981-а.

Но ще бъде едностранчиво да търсим само комуникационните основания за съществуването на монумента и като установим, че такива няма, да поставим необходимостта от това същуствуване под съмнение. Едностранчиво ще е да пропуснем естетическата наслада, която вкяко произведение на изкуството трябва да доставя и ако не я доставя, по-добре да не се е раждало. Е, понеже аз не се наслаждавам от това присъствие в градското пространство, което обитавам като гражданин, нещо повече, това присъствие дразни и обижда моята естетическа система, категорично отказвам да се харчат между 3 и 5 милиона от бюджета на общината, към който аз имам много сериозен принос. Защо за съдбата на това архитектурно извращение пред НДК дебатират само някакви художници и архитекти? Защо те се изказват за неговата историческа и естетическа стойност? Щом е сложено точно там, то трбява да харесва на нас, гражданите, а не на „специалистите”. Ние, гражданите, не разбираме от изкуство, не се интересуваме от теченията в него и от новаторските прозрения на творците. Ние искаме, когато един продукт е създаден с цел да радва сетивата и интелекта ни, той наистина да ги радва. Когато си поръчвам в ресторанта специалитета на заведението, не ме интересува как се казва готвачът, какви продукти използва, откъде е научил рецептата, колко време пече на слаб огън, слага ли розов пипер и маринова ли месото предварително. Не, всичко това не ме интересува. Искам храната да ми хареса, в противен случай ще я върна. Когато не харесали паметника на Балзак, неговият автор Роден си го е прибрал вкъщи. Ето защо официално заявявам, че съм готов да се включа във всяка обществена или медийна инициатива, която организира дебат по въпроса за монумента пред НДК, дебат, в който да изложат мнението си гражданите, а не само „специалистите”.

И още нещо. В момента съоръжението е заградено с тараби. Това се е наложило, защото от него често падат каменни плочи и бронзови букви от изречения като „Върви народе зъродени!”. В тези тараби от доста време има оформена вратичка, през която можеш да влезеш в уютната вътрешност на загражденията и скрит от хорските очи, я да се надрусаш, я да се изакаш. През тази вратичка ежедневно виждам да влизат хора, като много често това са 12-13 годишни момичета. Писал съм по този въпрос до общината, макар че предпочитам да пиша друг вид текстове. Обръщал съм внимание и на охранителите от „Командос” или както там се казва фирмата, която праща в НДК униформени пенсионери, които освен да ядат непрекъснато нещо от разгърнат на капака на 20-годишния си мерцедес вестник, за нищо друго не стават. Дано междувременно, докато девойчетата са вътре в тарабите и се радват на поредното си бягство от училище, не се отрони удивителната от „Върви, народе възродени!” и не пребие някое от тях! Защото тогава ще има пак цветя и свещи, пак репортери, пак телевизионни материали с близките, а може закон за тарабите да се внесе в Парламента. И преди отново да се съберат разтревожени интелектуалци и да основат комитет за увиването на бронзовите букви с парцали, за да не наранят някого като се отронят от конструкцията, дайте да се съберем и да разкараме тази грозотия от центъра на града!
===========================================================

Публикувано на 20.04.2008 в 12:40 в категории Без категория. Можете да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 хранилката. Коментарите, pingback и trackback са забранени.