Решил съм да поканя Йорданка Кузманова* на поетически турнир. Нещо като онези турнири, които организираше добрият стар дук Шарл д’Орлеан в замъка Блоа, само че тук замъкът Блоа ще бъде култовият жълт вестник „Уикенд”, който, разбрах онзи ден, редовно организирал литературни конкурси**, а вместо легендарния Франсоа Вийон на това достойно поле на честта ще се яви г-жа Кузманова. Ако, разбира се, приеме отправеното от мен предизвикателство.
Желанието ми да я предизвикам възникна в събота (или когато там се излъчва предаването на Цветанка Ризова), докато гледах как водещата и гостуващата й актриса се вайкаха по изгубената българска словесност. Йорданка и Цветанка (особено Йорданка) стигнаха до извода, че понастоящем в България словесност няма, а само „едно фъфлене и надута музика и не се разбира за какво става дума”. Вече по тържества и купони никой не четял поезия, а се слушало само музика, а дори и когато някой решал да чете поезия, то не знаел къде да сложи цезурата***. „Една цезурка не знаят къде да сложат” – потресе се от възмущение Йорданка Вийон. После бе очертана апокалиптичната картина на нашето съвремие, в което обладани от чалга зомбита сърфират из Интернет и при никакви обстоятелства не се съгласяват да рецитират стихове, защото са емоционално и естетически изпепелени. Въобще, днешните млади не са такива, каквито бяха едновремешните млади. Лишени от ценности и идеали, те желаят само да консумират – да се консумират помежду си и да консумират материални блага, в т.ч. и съвременната култура, която в никакъв случай не може да бъде определена като духовна.
Слава Богу, скоро стана ясно защо е цялото ридание над могилата на поезията. След умело зададен от Цветанка въпрос, Йорданка си призна, че, да, и тя самата пишела стихове и дори ги била издала наскоро в книжица (тук актрисата-поетеса вади книжицата, за да е по-удобно на камерите да я доведат до знанието на потенциалните й купувачи). Цветанка се сгърчва в една-две конвулсии на естетическо-духовен оргазъм и моли Йорданка да зачете от книжицата. Йорданка тутакси зачита, без никакво предупреждение към зрителите със слаби нерви. А такова предупрежденентие дължи всяка телевизия, когато се кани да излъчи брутален материал. Както и да е, рекламното четене протече, разбира се, без никакви цезури, защото цезурата е елемент от стихосложението, а в представения текст стихосложение не беше възможно да се наблюдава. Не знам защо има хора, които си мислят, че да пишеш поезия, това е да пишеш първото нещо, което ти дойде на ум, при единственото условие да не пишеш до края на реда, а от време на време да започваш на нов ред, така че да се оформи нещо като строфа, поне графично.
Смятам, че поезия се пише само от две категории хора: гении и присмехулници. Първите обикновено са мрачни типове, които не знаят какво правят. Те пишат онова, което им диктува Бог и често сами не разбират какво са написали. Вторите се присмиват на света, като го цитират. Така, цитирайки и цитирайки, те най-накрая прибягват и до поезията, която е цитатът на всички цитати. За разлика от гениите обаче, присмехулниците във всеки момент и на всеки етап от заниманията си са абсолютно наясно с това какво правят и защо го правят. Всички останали, които пишат недовършени редове, мислейки ги за строфи, са графомани. Те искат да създадат фалшива представа за собствена значимост в собствените си очи.
Аз съм циничен егоист и нямам навика да се трогвам, когато някой обиди някой (в цъфналата ръж J), но кой знае защо се засегнах, когато нарекоха съвремието ми бездуховно и даже безсловесно, а младите хора, които го населяват и му придават неподправена свежест, особено някои госпожици сред тях, вятърничави персони, които се интересуват само от „Мюзик айдъл”****. Аз чета блоговете на много млади хора и като човек, който покрай другото разбира от текстове и словесност, мога само да им сваля шапка. В повечето случаи те са прочели мното повече от младежите на предишното поколение, нищо че са го прочели в Интернет, а не в библиотеката. В повечето случаи (и това е най-важното) ТЯХ са ги прочели много повече хора, отколкото са били зрителите (и читателите) на интелектуалци от поколението на Йорданка Кузманова. Един добър блог се посещава над 100 000 пъти годишно. От тях нека качествените посетители, тези, които старателно са прочели написаното, да са не повече от ¼. Това са само за година повече от 25 000 човека с критично отношение към текста и развита ценностна система. В какъв тираж се публикуват стихосбирките? Колко души събира един театрален салон? Не бива младите хора, които показват чудесна езикова култура и дори преждевременна ерудиция в много области, с лека ръка да бъдат наричани безсловесни и бездуховни. Ама, ще кажат Цветанка и Йорданка, ние не сме имали предвид тях. Е, и аз мога да кажа, че руснаците през ХІХ век са вечно пияни мужици, които се подстригват с паница, бръснат се, като си палят брадите с главня от огнището, и спят пърдейки върху печката. Мога, но няма да го кажа, защото може би ще обидя руснаци като Пушкин, Лермонтов, Толстой, Гогол, Чайковски…
А сега няколко думи за поетическия конкурс в жълтата преса (чудесно поле, на което бездуховното съвремие да срещне одухотвореното минало). Както казах, колекционирайки епизодите на „Ало, ало!”, попаднах на следната обява:
Който има някаква връзка с Йорданка Кузманова, нека й прати линк към този постинг и тя да се чувства поканена да се включи в конкурса. Ще се включа и аз. И както при дуелите, когато единият съперник определи времето и мястото, то другият задължително определя оръжието, така и аз, определяйки „Уикенд” като място на сблъсъка за честта на Съвремието, приемам оръжието на противника, а именно – поезията. Признавам, поезията не е най-силната ми област в парадигмата на словестността, а пък особено одухотворената поезия (такава без рима, ритъм и смисъл) ми е направо чужда, обаче noblesse oblige*****. Ето впрочем няколко образеца от последния брой на „Уикенд”, които много се родеят в естетически и технически план с чутото от Йорданка в предаването на Цветанка. Явно ще се видя принуден на напиша нещо подобно. Нещо такова:
Вървя през пустиня от мътни въпроси.
Тя проси
и може да носи
все нови коварни и подли въпроси.
Защото
каквото
на съд се подложи
в дебелите ложи
от порови кожи,
то няма да има очи да попита
кога самолетът за Варна излита.
Нещо такова… Не знам обаче дали ще се справя. Като гледам, пак са се прокраднали рима и ритъм…
Освен стиховете, двамата с Йорданка Кузманова трябва да изпратим също така и своите автобиографии и снимки. Тоест трябва да си сядам на задника и да пиша автобиография. За щастие поетическа снимка вече имам. Ето я:
И за да обобщя. Скъпи читатели на блога ми, очаквайте в най-скоро време моята автобиография и конкурсната творба, с която ще се явя в „Уикенд”. Ако пък и някой от вас също желае да манифестира своята безсловесност и бездуховност, прочетохте обявата…
===========================================
* Йорданка Кузманова – актриса от моето детство.
** … литературни конкурси – Вестник „Уикенд” напоследък започнах да си купувам, единствено защото с него продават и епизодите на сериала „Ало, ало”, към който аз съм пристрастèн. Затова разбрах за поетичния им конкурс чак на неговото осмо издание.
*** цезура – „Хекзаметърът е дълъг стих. При неговото четене или рецитиране се налага известно спиране. Тази кратка почивка се нарича цезура и значи буквално сечене, понеже най-често сече една стъпка. Традиционно е прието да се нарича мъжка цезурата, когато е след дълга сричка, а след кратка — женска. Първата сричка на всяка стъпка в хекзаметъра е винаги дълга и се изговаря с известно повишаване на гласа. Това повишаване на гласа се нарича иктус. Останалата сричка или останалите две срички на стъпките се изговарят малко по-ниско от първата. Това понижено изговаряне носи името тезис. Четенето на стиховете, като се спазва иктусът, тезисът и цезурата, се нарича скандиране. Стиховете на „Илиада“ винаги се скандират.” (Александър Милев)
**** “когато нарекоха…” – всъщност, ако някой се кани да ме обвини, бързам да заявя, че това не е точен цитат от разговора между Цветанка и Йорданка, но смея да твърдя, че съвсем точно предава духа на казаното. Същото важи и за останалите позовавания на разговора в текста.
***** noblesse oblige – благородството задължава (фр.)
