Демо: Sulla.Blog.Bg

Хората според Иван Гранитски се делят на две групи. Дали според него се делят на мъже и жени? Или пък на богати и бедни? На леви и десни? На бели и черни? На млади и стари? Или пък дори на хора с четен брой срички в собствените си имена и такива с нечетен брой от горните в същите? Не. Хората според изявленията на Иван Гранитски по телевизията се делят на:

1. Достойни хора и

2. Дребни сиви човечета – „контрадезинформатори”.

И ето, моят неумел интелект се пречупва о въпроса: кои са едните и кои – другите. Аз „достоен човек” ли съм или „контрадезинформатор”? Известна помощ за справянето с тази загадка даде тази сутрин самият Гранитски, застанал на президентската трибуна, тоест в сутрешния блок на БТВ. Ето според него няколко „достойни мъже”: Ахмед Доган (защото праща кадрите си на обучение в чужбина), Венцислав Димитров (защото има собствено мнение), Пламен Юруков (защото не е вярно, че е от ВИС-2), Бойко Борисов (просто така) и проф. Георги Марков (защото въпреки неизличимото петно на своите десни убеждения, все пак е член на образуванието „Съзидание”). В колоната на дребните, смехотворни и сиви човечета, наречени от Гранитски тук за краткост „контрадезинформатори”, попаднаха Кристиян Вигенин (заклеймен като хомосексуалист от самия Гранитски на страниците Чëрния вестник „Стандарт”), Ивелин Николов (не успях да разбера защо), Татяна Дончева (макар че би била достоен опонент срещу Гранитски на избори) и Костадин Паскалев (от ревност към президента). Сигурно съм много глупав, обаче не мога да открия общия знаменател между първите, нито пък да видя какво свързва вторите. Следователно все още не мога да разбера къде съм аз, макар да знам, че съм „някъде там”, защото трети вариант няма.

Все си мисля, че не съм „дребно смехотворно сиво човече – „контрадезинформатор”, защото Гранитски каза, че това са личности дребни във физически и интелектуален план, а аз, макар и съвсем незначителен интелектуално, физически съм доста добре развит. Освен това не съм проявил може би най-съществения белег на „контрадезинформатора” – никога не съм откривал „приятелски огън” по Георги Първанов от позицията си на член на висшия съвет на БСП, правейки се на лявомислещ. Не съм го правил по три причини:

1. Не съм лявомислещ;

2. Не съм член на ВС на БСП;

3. Първанов не ми е приятел.

Но пък, като си мисля, че не съм „дребно човече”, може би се лаская или просто се самозалъгвам. Знам ли?…

Сам той огромно и ярко човечище, Гранитски очерта и политическото бъдеще на България. То ще се осъществи от нова коалиция, в която влизат Първанов и Бойко Борисов (защото и двамата са родолюбци), Атака (защото клеветите, че са безлични фашизоиди идват отново от „контрадезинформаторите”) и Коалиция ВМРО-„Лидер” (вероятно в нея по-важна е партията на Ковачки, която ще се грижи за финансирането на заверата). Честен кръст, тази коалиция сглоби Гранитски отзарана по телевизията! Вероятно съставляващите я персони също са „достойни мъже” и трябва да запишат имената си в лявата колонка. Тогава тя логично ще набъбне с Волен Сидеров, Краси Каракачанов, Христо Ковачки и, не на последно място, Георги Първанов. Значи, на този етап корелацията „достойни мъже” – „контрадезинформатори” изглежда така:

Ако следваме логиката, няма да е грешно към мекеретата да добавим и премиера Станишев, защото по-рано в „Стандарт” Гранитски намекна, че двамата с Вигенин споделят доста леви идеи. Що се отнася до графата „достойни мъже”, признавам, че съм донякъде озадачен от отсъствието в нея на имена като Жорж Ганчев, Боян Расате и Жан Виденов, но сигурно Гранитски е имал някакви съображения да не ги включи, които остават недостижими за нашите обикновени умове.

Впрочем, що се отнася до Жан Виденов, признавам, че изборът на Гранитски сигурно не е бил лесен, защото Виденов хем го направи шеф на телевизията, хем го изхвърли оттам, когато взе да гранитничи около „Орион”.

Що се отнася пък до Пламен Юруков, Гранитски успя да защити името му брилянтно и безпрекословно! „В какво го обвиняват контрадезинформаторите – перифразирам патосът на Гранитски: – в това, че има връзки с братя Галеви. Ами че те изобщо не са братя!”. Следователно няма какво да се занимаваме с Юруков. Галеви не са братя, ще попитат запознати, но не са ли братя братята Димитър и Иван Димитрови от село Гранитово, първият известен като Маслинката, а вторият като Гранитски? Както и да е, важното е да са „достойни мъже”.

Друга интрига на „контрадезинформаторите” били клеветите за простотиите по време на сватбата на Бареков (на което Бареков благодарно примигва и скромничи), защото „контрадезинформаторите” били против православната църква. Който не вярва, да поиска записа от БТВ.

И друга интрига на „контрадезинформаторите”. Ровят се, моля ви се, по досиетата на Държавна сигурност и огласяват наляво и надясно, когато намерят досието на Гоце, на Георги Данаилов и Вера Мутафчиева, на  агент Иван (Краси Каракачанов) и на още десетки знайни и незнайни „достойни мъже”. Това било възмутително, защото (отново перифразирам) нямало нищо лошо в това да се работи за Първо и Второ главно. На което Минчо Спасов, интелигентен и културен човек, с основание беше отговорил: щом няма нищо лошо, защо тогава подскачате, когато им вадим досиетата? Изобщо, какво да ги правиш – „контрадезинформатори”…

***

Сега вече извън кръга на шегата, забавното и прекрасното. За всички е ясно, че Първанов е паникьосан за бъдещето си. Ясно е, че БТВ (К. Гергов) се е втурнала да помага с каквото може. Обаче, дами и господа, защо точно чрез Гранитски ще се изявява Първанов и защо точно с Бареков ще помага БТВ! Стига селянии! Малко себеуважевие, другарю президент! И малко уважение към нас, дребните смехотворни сиви човечета…

Президентът се изказа в десет точки. За избирателната система. От известно време той, сякаш забравил, че през 2001 стана президент почти случайно, изглежда е обсебен от синдрома „Иван Костов”, който кара невзрачни люде да се изживяват като изключителни. Страдащите от този синдром започват да вярват, че, ако притежават някаква стойност, то тя произтича единствено от тях самите, и че рейтингът, на който се радват, не е рейтинг на институциите, които представляват, а е техен персонален рейтинг в качеството им на физически лица и природни творения, да не кажем шедьоври. Този вид пациенти бързо забравят своите стари съратници и партиите, с които са е издигнали. Не се колебаят и да се отрекат от тях, когато те се изложат, защото се страхуват, че ще ги повлекат след себе си. Когато славата на болните от синдрома започне да залязва, те се мъчат да заглушат паниката си, като си самовнушават, че имат политическо бъдеще, защото са много популярни. И, разбира се, трескаво и налудничаво започват да търсят все нови и нови начини да станат още по-популярни.

Последният начин, който нашият президент откри (а може би все пак му е помогнал със съвет някой от неговите „интелектуалци” от кръжеца на Гранитски), е да разкритикува управлението на БСП. Сякаш няма нищо общо с него и сякаш държи в ръкава си неговата алтернатива. И за начало като едни 10 Божи заповеди ни сведе „своите” 10 точки за избирателната система. Представям си как неговият прессекретар, също като Мойсей на Синайската планина, се е явил в президентския кабинет, а там „димът се вдигаше като дим от пещ и цялата планина се тресеше силно” („Изход” 19:18). От горящата трънка се е разнесъл нечовешкия глас на президента:

-   Готови ли са десетте Ми точки за промяна в избирателната система?

-  Онези предложения на ГИСДИ отпреди десетина години ли?

- Млък! – представям си как се е засегнал на неповторимост президентът и е превърнал прессекретаря си в стълб от сол, но сетне отново го е направил прессекретар, за да има кой да сведе гениалността Му до знанието на народа. – Я да зачетеш какво сте написали там…

Представям си как прессекретарят е започнал да чете предложенията Му за реформа в политическия модел, като сигурно се е питал на ум дали това не са някакви общи приказки, колкото някой да се изкаже, та дано другите да му обърнат внимание. Вероятно президентът също се е позамислил над това, защото е знаел, че отдавна го обвиняват в политически ексхибиционизъм, тоест в готовност да обуе чорапогащник и да застане на околовръстноно, само и само да е в центъра на вниманието, да не спират да говорят за него и да не секва любовта на обикновените хора, каквото и да вложим в думата „любов”.  Позамисил се е и е решил да пипа по-внимателно:

- Чакай, чакай! – прогърмяла горящата трънка. – Прочетиго пак.

- „Като условие за участие в парламентарни и местни избори се въвежда изискването: регистрирани структури на партиите минимум в 2/3 от общините.”

- Стоп! Тук да се добави: „това не важи за партии от интелектуалци под патронажа на настоящи и бивши президенти, но не и преди 2001 година.” Давай нататък.

Прессекретарят е дал. Дал, дал, докато президентът го е прекъснал отново:

- Не, не! Това отпада цялото! На негово място запиши: „За премиер, президент и кмет на  Перник могат да се кандидатират само политици чиито малки имена започват с „гео-„ и завършван на „-рги”, а фамилиите съответно започват с „пър-„, завършват на „-в”, а по средата има „-вано-„.

- Брилянтно! Най-вече от юридическа гледна точка – представям си как е израболепничил прессекретарят.

- Ще се научиш ти… – най-вероятно е поощрил старанието му президентът и продължил да диктува.

Представям си как, когато е стигнал до въпроса за прозрачност при финансирането на кампаниите, се е сетил, че закъснява за участие по bTV, телевизията на неговия щедър приятел и верен съмишленик Краси Гергов от Правец. Скокнал и изприпкал навън, за да не му се карат.

Прессекретарят, останал сам в осиротелия кабинет, въздъхнал над суровата си съдба и за пореден път задал на Господ риторичния си въпрос: „Господи, защо ме наказа с такъв началник!”. Този път обаче Синайската планина останала безмълвна.

Макар че водя кореспонденцията си на английски сам, никога не съм се ласкаел от самчувствието, че езикът ми е толкова добър, та да си пиша сам и официалните документи. Тях давам срещу щедро заплащане на преводачески фирми. Понякога обаче тези фирми ми връщат преводи, които са по-зле и от моето писане, особено в терминологичната част. Затова все по-често, като досаден паразит, ползвам услугите на стара приятелка (в смисъл, че ми е приятелка отдавна, а не че е бабичка), която живее в Щатите, при все че е чувствителен, интелигентен и книжовен човек. Впрочем, поради съчетаването на изброените качества със споменатото местоживеене, Румяна прави прекрасни преводи на моите делови документи. Аз пък доскоро не знаех как да й се отблагодаря, докато не се сетих, че мога да го направя, като публично й посветя стихотворение. Бедата е там, че аз не съм поет, но все пак ето:

Девойката, която ми преведе писмо

 Изказвам благодарност на Робърт Бърнс,
от когото откраднах идеята за заглавието

Сред прерии диви и рев на бизон

Се скита умът ми, не знаещ предел,

Не знаещ умора, и дързък, и смел,

Препускащ в езиков свиреп маратон.

Но думите бягат и аз съм смутен.

От речника беден сърцето боли.

О, клетник нещастен!… Тогава, виж ти,

Румяна преведе писмото за мен!

Богиньо, целувам ръцете добри,

Които над мен безрезервно простря!

Не ще се от цунки уста умори!

Светът се прегърби, светът остаря,

Но твоята слава все млада гори.

На тебе, Румяно, аз благодарЯ!

За най-любознателните: горните глупости всъщност по формата си са познати като „царски сонет” - 14 стиха с по 11 срички, две четиристишни строфи с обхватни рими и две терцини на „верижка” (първи и трети стих от първото тристишие се римуват с втория от второто и първи и трети от второто тристишие се римуват с втория от първото) – строфа, въведена от Данте при написването на La Divina Comedia.

Ще отворя една скоба, за да кажа, че напоследък съм донякъде озадачен от любимите си доскоро телевизионни предавания „Господари на ефира” и „Стани богат”. Първото се е превърнало в нещо като „Частен случай” по Канал-1: вместо уловени от бдителен мониторинг медийни гафове, „Господари на ефира” се занимават с „журналистически разследвания” на теми като колко са високи пътните знаци и кой паркира на алеите за велосипедисти. „Стани богат” пък, без да си дава сметка, че такива предавания са интересни, само когато в тях участват обикновени хора, а не тлъсти спонсори и застаряващи манекенки, умствено граничещи с неживата материя, се е отплеснало в слъзливи и лицемерни благотворителни кампании с участието на „светски личности”. Не разбирам: щом искаш да дадеш пари на дом за сираци, просто му дай, без да правиш циркове по телевизията с аграри, видели се с някой друг лев. Или пък, ако тези аграри толкова настояват да стане ясно на всички с какво се занимават фирмите им и колко „изискани” са самите те, да си наемат рекламна агенция или имиджмейкър и да им платят честно и почтено. Преди време всяка вечер в „Стани богат” излъчваха покъртителен чернобял клип с увредени деца от сиропиталище. Пускаха го на манекенки, а те, под зоркия поглед на маман, се разплакваха от умиление и демонстрираха майчински инстинкт, сякаш не заделят сериозна част от издръжката, която получават срещу квалифицираните си услуги, за противозачатъчни средства. Но, всъщност, на кого му пука?! Затварям скобата.

Темата днес е друга: как да се помогне на младите и енергични рекламисти в борбата с лютата конкуренция в техния бранш. Да им се подскаже как да докопат някой клиентец, с какво да привлекат вниманието и спечелят благоволението му. Как в крайна сметка да предложат продукт, какъвто не е предлагал никой друг. Ето, за да окажа тази помощ на младите рекламисти, аз създадох новата дисциплина

УВОД В АЛТЕРНАТИВНИТЕ КОМУНИКАЦИОННИ ПРОЕКТИ

 Какво всъщност е рекламата. Рекламата е средство за користна комуникация, чиято цел е да те убеди, че най-сетне имаш възможност да промениш живота си. Че най-сетне е изобретено онова нещо, което ще промени света завинаги, независимо дали това нещо е бира, чипс, тоалетна хартия, апарат за скубане на крака или айран против запек. Всички видяхме през последните седмици как новата машинка за пропъждане на комари и мухи праща цял кашон свои предшественици в мазето (тук мазето се явява като символ на небитието и забравата). На мен поне ми се струва уморително всяка вечер светът да се променя и вече да не е такъв, какъвто го познаваме. Затова и не успявам за дълго да задържа вниманието си върху рекламите. Сигурен съм, че това е така и при други хора с обременено съзнание и с крехък интелект като моя, затова ще определя основната задача пред младите рекламисти така: правете реклами, каквито никой досега не е правил, за да ги забележат хората. Ако вървите по утъпкани пътеки, никой няма да ви обърне внимание. Затова ето ви два неутъпкани проекта в областта на външната реклама (т.нар. outdoor):

Визитка на покрива

Въпреки че расте, но не старее, София предлага на рекламистите доста стари и паянтови кооперации, на чиито покриви те се чудят как да закрепят рекламите си, без да ги срутят. Често това е невъзможно и много покриви (т.нар. „локации”), край които минават всеки ден хиляди столичани и гости на столицата, остават празни и неупотребени. Тоест не носят печалба, макар че биха могли. Какво е решението? Решението е въпреки всичко надпокривната реклама да се сложи, па макар и такава, която няма да продъни изгнилите греди под керемидите. Има една стара и добра рекламна форма, която популяризира не само логото на рекламодателя, името на неговата фирма и предмета й на дейност, но и неговото собствено име, както и телефоните, на които той отговаря. Тази рекламна форма се нарича „визитна картичка”. В повечето случаи е със стандартни размери и пренебрежимо тегло, така че едва ли ще представлява конструктивен проблем да бъде сложена (т.е. „експонирана”) на който и да е гнил покрив в центъра на измъчената ни столица. Веднага се очертават няколко стратегичеки преимущества. Първо, кампанията поевтинява, защото се редуцира рекламната площ, която подлежи на заплащане и отпадат разходите за монтажен кран. Второ, увеличава се доверието на публиката, защото е ясно кой стои зад кампанията – името му го пише на визитката. И трето, налице е невижданата досега гъвкавост, която позволява лесно да се разкрият различни страни от дейността на рекламодателя, като неговата визитка периодично се подменя с визитките на главната счетоводителка, техническия директор и секретарката.

Има, разбира се, сред младите рекламисти и будни умове. Те сигурно се питат: „е ли експонационното отстояние адекватно на иманетнта потребност от оптимална визуализация реципрочна на дименциите на комуникационното пространство къмто средното аритменично от точките на перцепция от страна на ангажираните публики”, тоест визитката не е ли твърде малка да я гледаме на покрива. Имам отговор и на този въпрос. Визитката ще се гледа от отсрещната кооперация с бинокъл. Ежедневно автобуси със събрани на случаен принцип хора ще спират пред отсрещната кооперация. Хората ще се качват на тавана и там посредством бинокъл ще се запознават с нашата реклама. Бинокълът ще е като онези на Айфеловата кула и Крайслеровия небостъргач, тоест, за да гледаш през тях, ще трябва да пуснеш стотинки. Така младите рекламисти ще имат още един източник на печалба. А защо хората да пускат стотинки ли? Ами, защото до бинокъла ще пише „голи жени” или друго някакво атрактивно обещание. Дали това не е лъжа и манипулация ли? Да, лъжа и манипулация е. Но нали все пак говорим за реклама. Знам, ще попитате откъде ще се вземат автобусите с хората.  Право да попаднеш в такъв автобус ще се спечелва чрез SMS-игра: „Изпратете SMS с текст „автобус” на номер 1234 и ще спечелите едно от местата в нашите промоционални автобуси”. Щом става въпрос за спечелване на нещо посредством изпращане на SMS, хората не се интересуват какво е то.

Пленената публика

Това понятие е едно от сравнително новите в нашата рекламна теория и практика. Под „пленена публика” теоретиците на рекламата разбират господата, които се облекчават в клозетите на изисканите заведения, докато пред очите им натрапчиво е поставена рамка с някаква реклама в нея. Предполага се, че господата, докато изтръскват, ще стигнат до решението за покупка на рекламирана стока или услуга и така ще оправдаят разходите за рекламиране в тоалетната. Чувал съм, че имало и друга пленена публика – хората в градския транспорт, но не съм виждал. Моят принос в случая е да съчетая преимуществата на рекламата пред пленена публика с тези на външната реклама.

Да се облекчават господата на открито не е невъзможно, но не винаги е приемливо. Следователно трябва да се намери друга допирна точка между рекламата пред пленена публика и външната реклама. Каква тогава да е първата стъпка в тази посока? Да осигурим външната реклама. Безспорно кралицата на рекламните конструкции е билбордът, макар че защо точно „кралица”, щом билбордът е „той”, аз не мога и не се наемам да обясня. Както и да е. Не препоръчвам билборди в големите градове. Вярно, доходоносни са, но пък и рушветите за тях са големи. Вземете си билборди на магистралите: стотина лева на месец и толкова. След като сложите на тях рекламите, за които са ви платили, остава да решите как да плените публиката, която да ги гледа. Един добър начин е да тълкуваме понятието „пленяване” буквално и наистина да пленим необходимото количество хора и да ги вържем пред билбордите да ги гледат. Ще нахлуваме внезапно по домове и учреждения, ще насочваме към хората заредени оръжия и ще ги пленяваме. После ще ги товарим на камиони и ще ги разхвърляме по магистралите там, където сме сложили реклами. Ще ги държим час-два, докато добре се запознаят с рекламното послание и след като обещаят, че още утре ще си купят от рекламираното, ще ги пуснем, за да пленим нова таргет-група. Разбира се, така лесно ще попаднем под ударите на закона, а те, колкото и слаби да са в последните години, в никакъв случай не са приятни. Затова предлагам друго. Ще монтираме бариери. До всеки билборд по една. Дали посредством електронно устройство или с помощта на човешки фактор (което, между другото, би намалило безработицата) тези бариера ще се спускат през магистралите и така ще принуждават колите дза спират и да чакат бариерите да се вдигнат. Докато чакат, хората ще скучаят, а започнат ли да скучаят, ще се принудят да гледат рекламите. Когато бариерите се вдигнат, хората вече ще са запознати със същността на рекламното послание и рано или късно ще си купят от рекламираното. Така рекламодателят ще е щастлив и ще плати на младия рекламист. Но няма ли хората в колите да недоволстват, ако на всеки 5-10 минути през магистралите се спускат бариери, точно когато щофьорите са се почувствали облекчени от отсъствието на пътни полицаи и са натиснали педала за газта? Не, няма да недоволстват. Иначе биха недоволствали и когато пътищата се блокират от млекари и кравари, тираджии и тютюнопроизводители, чийто мухлясъл и пълен с пясък тютюн държавата не желае да изкупи.

Ето, това беше вторият ми подарък за младите рекламисти. Следващия път ще ви просветя как да задвижите въртяща се реклама без ток и двигател, само с помощта на циганин и гладен питбул, вързани един срещу друг на пилона на конструкцията, така че да не могат да се стигнат.

И в заключение: ще ми се да затворя композицията, която отворих, отваряйки скобите в началото на този текст. Защото, ако не успея да я затворя, ще трябва да изтрия написаното в началото, а не ми се иска, не защото е кой знае колко хубаво, а просто така. Как да я затворя… Като дам своя принос към последната сервилна кампания на „Стани богат”, а именно уж да събират пари за детски площадки, вместо да дават награди на хора, които са дошли доблестно да играят (не сте ли се замисляли: вместо да си плаща, спонсорът се отказва от парите, които ще се спечелят в поръчаната от него игра. Така предаването не печели, но пък и не губи, а приходите от реклами са си едни и същи. Значи, в крайна сметка, печели. Дали парите не се дават все пак на сираците? Не, не се дават. Има си начини за това). Та, моят принос е следният: ще подскажа на авторите на кампанията с картонените патрулки как да я поотупат от прахта и да й вдъхнат нов живот. Бутафорните двуизмерни катаджийски коли под рекламите по пътищата вече не впечатляват никого, ако изобщо някога някого са впечатлявали. Тоест можем да заключим, че шофьорите се чувстват най-спокойни, именно когато видят картонена патрулка край пътя, заключавайки, че няма истински катаджии, защото има картонени. Следователно, къде да се скрият истинските катаджии с радара, ако искат да жънат и с двете ръце? Зад двуизмерната кола под рекламата. Крийте се и глобявайте! Пък, ако се сетите за мен, ще почерпите.