Демо: Sulla.Blog.Bg

Какво е това влечение към трамваите, което изпитват хора като Сергей Станишев и Евгени Минчев не знам. И аз видях клипа. Рекламира конгреса. Не знам каква потребителска реакция се стремят да предизвикат създателите: да си купим конгрес? Да посетим конгреса? Не мога също да си представя потребителската реакция, която иска да предизвика и билбордът „Сергей, обади се!”. Сигурно става въпрос за секс-телефон или някаква такава услуга. Но това е тема на друг разговор. В момента ме вълнуват чисто естетическите, философските и съдържателните измерения на творбата.

Ето. Министърът на културата (или поне в началото негов дубльор, който се е въплътил в образа му чрез натъпкани под балтона и в панталоните възглавници) се мята на старовремски трамвай под звуците на напеви из филма „На всеки километър” по сценарий на екзекутирания в Лондон писател Георги Марков. В трамвайчето, което за малко не дерайлира при интервенцията на Стефанданаиловото подпухнало от светски блага тяло, културният министър се натъква на прекия си началник, тоест на Негово превъзходителство D.J. Сергей Станишев. Последният върти ръчките с лукави пламъчета иззад очилцата.

- Не е като едно време, а? – добавя и малко зъбки в стегната усмивчица.

- Прав си, не е – отговаря министърът, който по неясни причини е облечен като евреин от чешко гето. – Но мечтите и идеите си останаха все такива.

Тук вероятно става дума за неугасващата мечта да се изтреби до крак цялата буржоазия и интелигенцията, и за идеята след „Св. Неделя” да се взриви и „Св. Александър Невски”.

- Сергей – изхриптява знойният каскетлия, който се е мярнал за малко в кадър при нахлуването на майор Деянов.

Двамата „адаши” се обръщат и с това дават формален и режисьорски повод на каскетлията да каже и следващата си реплика:

- Тук са и идеите, и мечтите – слага ръка на гърдите си, за да покаже къде са споменатите преди малко идеи и мечти, там където може би са и надеждите за нова национализация и експроприация на експроприаторите.

Сетне каскетлията завлича отрудени телеса в кокпита на трамвая (така ли се казва?), където попада в прегръдките на Стефан Данаилов и с почти сексуална наслада се сгушва в уютната му гръд. Всички са щастливи, трамвайчето подрънква към светли бъднини и на фона на тази идилия излизат финалните надписи на клипа.

За съжаление, вероятно поради присъщите жанрови ограничения за дължината на рекламните клипове, дори и на онези от тях, които рекламират партийните конгреси, оставаме в неведение за събитията след финалните надписи. А те спокойно биха могли да бъдат следните:

На следващата спирка се качва контрольорът.

- Борисов – представя се той, разкършвайки мощни плещи и пукайки с кокалчетата на пръстите. – Бойко Борисов. Билети и карти за проверка!

В редовете на мечтателите настъпва суматоха. Всичко се превръща в кошмарен сън. Станишев се опитва да каже, че е ватман и, следователно, не трябва да си дупчи билетче, но с ужас забелязва, че вместо двете ръчки на трамвая ръцете му държат две грамофонни плочи и скречират с тях някак по Бузлуджански. Бате Бойко хваща премиера и културния му министър за ушите и ги изхвърля в движение. Каскетлията го поглежда с боготворящи очи, които предано обещават на следващите избори да гласуват за него. Поради остър недостиг на кадри, Бате Бойко го назначава за ватман и така пролетариатът застава на кормилото на държавата, доколкото трамваят е държава и доколкото има кормило. Тихо изщраква стрелка, трамвайчето се отклонява от пътя и поема към най-гъстата вътрешност на гората, където над сухи трънаци и непрогледна безизвестност се издига минаре, от което Доган вие по отминалия Преход.

Знаех си, че нещо не беше наред. Глождеше ме усещането, че нещо дребничко и подличко трови съвършенството на нашето общество. Нещо мъничко и на пръв поглед незабележимо, но мъчително като трън в петата или, ако не искаме да използваме банални сравнения, като камъче в дамска обувка, което пуска бримка, тази бримка тръгва нагоре по черния чорап с ръб отзад и стига чак там, до дантелата със силикон, която не се вижда от полата… За какво говорехме?… Да, глождеше ме съмнението, че има нещо такова ситно, но дразнещо, което пречи на съвършенството на нашата държава да бъде съвършена до съвършенство! Вече разбрах какво е било то. След като се тури у ред всичко останало, най-сетне се взеха мерки и по отношение на младите шофьори!

След като вече на младите шофьори им е забранено да карат по тъмно и да карат мощни коли, в България вече съвършенството наистина е съвършено!

Не мога да не се поклоня пред гения, който се е сетил да предложи това. Всеки шофьор, по-млад от 25 години, е нещо много опасно. Разбира се, че не бива да кара по тъмно, защото очите му са много по-слаби и реакциите много по-несигурни в сравнение с тези на която и да е 60-годишна госпожа с книжка от 30 години, която тя е използвала толкова пестеливо, че за целия този период е карала кола не повече от 100 километра. Мигар можем да сравняваме един млад и неопитен 22-23 годишен студент, завършил езикова гимназия, спортуващ активно, непиещ и непушещ, който всеки ден шофира в трафика на София без произшествия, със зрелия 50-годишен горд делиормански собственик на зелен москвич Мустафа Ремзи Пехливан, вярно, не особено грамотен, вярно, обичащ да си посръбва тайно, но пък обилно в разрез с нормите на Корана, вярно, вадещ москвича от двора само в неделя, но пък с голям житейски опит в областта на кооперативното селско стопанство! Разбира се, че на студента не може веднага да се гласува доверието, което се полага на Мустафа!

Много добре са го решили и с мощните коли. Къде-къде по-безопасно е да караш със 150 километра в час опел „капка” със 75 конски сили и да предприемеш изпреварване на камион с него, отколкото да направиш същото, да речем, с някоя 5-литрова кола с над 300 конски сили! И къдъ-къде е по’ за предпочитане, ако един млад шофьор ще се размазва в дърво, да се размаже с трабант, вместо с голям джип с железа отпред. Добре че има кой да ги мисли тези неща! Наистина, злобната опозиция ще възрази, между другото само от чист популизъм и дребнопартийно манипулаторство, че нашият рали-шампион поради крехката си възраст ще трябва да ни представи на световния пистов шампионат с нещо по-скромничо, с някоя по-маломощна кола, отговаряща на възрастта му. На това ще отговорим, че, разбира се, за Жоро Танев ще се направи изключение. Ние да не сме някои буквоеди! Но ще кара само по светло, по този въпрос да не се разправяме! Пък като порасне още малко, като са научи да кара кола по-добре, да заповяда и по тъмно.

Не знам какво ще правим обаче с войската. Там едни 18-годишни шофьорчета като са подкарали едни огромни камиони, карат и денем, и нощем! Не става така! Но изходът е ясен – ще се разпусне и остатъкът от войската, с което Законът за движение по пътищата ще бъде окончателно и необратимо спазен!

И така, с новия Закон за движение по пътищата най-сетне беше запушена устата на всеки, който евентуално някога би се осмелил да каже, че хората първо трябва да бъдат преценяване по интелект, психическа устойчивост, образование, възпитание, не на последно място по това дали са изпълнили ангажиментите си към обществото, платили ли са си данъците, осигуровките, крали ли са, мамили ли си, а не дали са навършили 25 години или не. Такива да мълчат, че…

Ето, отново си поговорихме в „Булевард България” на Иван Бедров. Понеже участията при него за мен са важни, предлагам тук видеозапис от последното. Който има желание и нерви да го изгледа, нека го изгледа. А за онези, които не могат да отделят половин час от времето си, ето за какво стана въпрос.

        1. Казах, че премиерът е жалък, като се обяснява защо Батков е получил орден „Стара планина”,  при положение че дори формално той няма нищо общо с това, а има президентът. Казах, че Станишев  не е никакво „превъзходителство”, както преди време го бяха титулували носкопосаните му PR-и.

2. Казах, че президентът има голяма вина за девалвацията на въпросния орден, като го раздава, както хората раздават визитките си.

3. Казах, че Бойко Борисов беше искрен и честен в твърдението си, че възродителният процес е правилен по принцип и ако има нeщо неправилно, то това са само средствата, с които беше провеждан.

4. Казах, че преди да определяме отношението си към турците (и турчеещите се) в България, добре е да видим как изглеждат българите в Турция, Гърция, Румъния и Сърбия. Когато станем свидетели на министър в турския кабинет, който се казва Стоян Иванов, тогава ще говорим пак…

5. Казах, че бих се радвал и че според мен е правилно гражданите на България да носят български имена.

6. Не съм казал, че държа това да стане насилствено и на всяка цена.

7. Казах, че тъждественост между ДПС и турчеещите се в България има. Не е неправилно да търсим тази тъждественост. Някой ще каже: какво са виновни обикновените турци за поведението на ДПС. Виновни са, защото гласуват за ДПС и по този начин го вкарват във властта. Аз какво съм виновен, че години наред са ме сочили, както и всички българи, като атентатор срещу папата?Що се отнася до турците,  не стига, че се влачат с автобуси и гласуват незаконно по няколко пъти, без да знаят за кого и за какво гласуват, ами после няма и да са виновни!… Виновни са!

8. Казах, че ДПС не трябва да има място в следващия парламент, защото са развили корупцията до абсолютна изродливост при тотална тъпотия, бездарие и некомпетентност.

9. Казах, че искрено се надявам задграничните господари на другите партии да им забранят да се коалират с ДПС, за да може това да е края на тази по ориенталски самозабравила се мафия.

10. За смъртта на Ахмед  Емин казах, че ако дадени обстоятелства са принудили човека да се самоубие, то той фактически е убит от онзи, който е създал въпросните обстоятелства.

После, когато се прибрах вкъщи, се попитах: „Не бях ли прекалено краен по турския въпрос?”. Дори изказването ми да е било крайно, мисля си, има моменти, когато човек трябва да заеме категорична позиция, дори и вътрешно да не е настроен толкова крайно. Иначе става нещо като т. нар. „лигава интелихенщина”: „Да, аз мисля така, но и ти си прав и като анализирам казаното от теб, разбирам, че не мога да не се съобразя с мнението ти, но пък и не ми се ще да отстъпя от моето, стига да не излезе, че съм нетолерантен и недемократичен, та затова ще кажа, че си прав, но понеже съм принципен, не мога да кажа, че аз не съм прав, но не искам да те засегна и да се покажа като едностранчив, и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък…”

Звезди боядисват ограда на сиропиталище с медийното партьорство на Нова Телевизия. Ето тази разтърсваща новина току-що изтече по едноименната медия, съпроводена от дълъг репортаж, и ме накара да спра да пиша, каквото пишех, и да напиша това, което пиша сега. Изведнъж ми се дощя да съм кръгъл сирак*, за да мога да живея зад боядисана ограда и да гледам през нейните миришещи на пресен разтворител решетки, просълзен от грижите, които българските звезди полагат за мен, от узнаването, че техните огромни светски сърца се заливат от вълни на състрадание и чувствена просълзеност. Ето, вече и аз започвам да мечтая, че съм звезда и че мета есенните листа по алеята пред дома за деца с умствени увреждания, а камерите ме снимат, снимат, снимат…

Всъщност, „звездите”, които видях да боядисват, бяха Димо от „Пиф” и конюнктурният рапър Спенс. И понеже не успях да се сетя наскоро да съм чувал някоя нова тяхна песен, разбрах защо това е така – боядисват, отдали са се на благотворителност и за музика няма време. Не че някой страда особено от това, че Димо и Спенс не творят… Само че се опасявам, че ако продължат да не впечатляват с творчество, ще се принудят скоро да чистят клозети в старчески домове, та публиката поне физиономиите им да не забрави.

И като стана дума за този тип благотворителност, когато фирми носят за коледа чували с евтини подаръци и „звезди” се чекнат пред камерите на телевизиите без никаква полза за никого, се запитах какво ли ще стане, ако се приеме закон, според който благотворителността трябва да е строго анонимна и да не носи никакви облаги за тези, които я вършат, дори и данъчни облаги. Дали тогава „елитът” на нацията ще се тъпче с такава готовност да се раздава, като никой няма да разбере. Ето, на 4 ноември ще се открие нов дом за младежи, напуснали сиропиталище. Чудесна и благородна идея. Ще го открие президентът. Той, разбира се, не знае нищо за проекта, не знае кой го е осъществил, какви трудности е срещнал, кои хора са му помагали… Той ще дойде да открие. Любопитен съм да разбера, ако изведнъж телевизиите кажат, че няма да дойдат да снимат, дали и президентът ще отдели от времето си? Но телевизиите няма да кажат това, защото им се плаща (включително и под формата на реклама на фирми, приближени до президента), за да следят всяка негова стъпка и да я отразяват през розовия филтър на обективите си. Нека благотворителността бъде задължително анонимна и не носи никакви облаги, дори и данъчни! Е, тогава много по-малко хора ще я практикуват, но пък ще се знае, че наистина е благотворителност, а не сделка. Не рекламна тарифа, според която, ако нахраниш 20 сирачета, ще получиш срещу това репортаж от минута и половина след новините…

Нека благотворителността и състраданието бъдат строго анонимни и не носят никакви облаги, включително и данъчни. Тогава поне ще се преброим колко сме. А сега спирам да пиша, което написах току-що, и продължавам да пиша онова, което спрях да пиша преди малко, за да напиша това.

=============================================

* не е грехота да го кажа, защото в действителност наистина съм кръгъл сирак.