Демо: Sulla.Blog.Bg

Какво е това влечение към трамваите, което изпитват хора като Сергей Станишев и Евгени Минчев не знам. И аз видях клипа. Рекламира конгреса. Не знам каква потребителска реакция се стремят да предизвикат създателите: да си купим конгрес? Да посетим конгреса? Не мога също да си представя потребителската реакция, която иска да предизвика и билбордът „Сергей, обади се!”. Сигурно става въпрос за секс-телефон или някаква такава услуга. Но това е тема на друг разговор. В момента ме вълнуват чисто естетическите, философските и съдържателните измерения на творбата.

Ето. Министърът на културата (или поне в началото негов дубльор, който се е въплътил в образа му чрез натъпкани под балтона и в панталоните възглавници) се мята на старовремски трамвай под звуците на напеви из филма „На всеки километър” по сценарий на екзекутирания в Лондон писател Георги Марков. В трамвайчето, което за малко не дерайлира при интервенцията на Стефанданаиловото подпухнало от светски блага тяло, културният министър се натъква на прекия си началник, тоест на Негово превъзходителство D.J. Сергей Станишев. Последният върти ръчките с лукави пламъчета иззад очилцата.

- Не е като едно време, а? – добавя и малко зъбки в стегната усмивчица.

- Прав си, не е – отговаря министърът, който по неясни причини е облечен като евреин от чешко гето. – Но мечтите и идеите си останаха все такива.

Тук вероятно става дума за неугасващата мечта да се изтреби до крак цялата буржоазия и интелигенцията, и за идеята след „Св. Неделя” да се взриви и „Св. Александър Невски”.

- Сергей – изхриптява знойният каскетлия, който се е мярнал за малко в кадър при нахлуването на майор Деянов.

Двамата „адаши” се обръщат и с това дават формален и режисьорски повод на каскетлията да каже и следващата си реплика:

- Тук са и идеите, и мечтите – слага ръка на гърдите си, за да покаже къде са споменатите преди малко идеи и мечти, там където може би са и надеждите за нова национализация и експроприация на експроприаторите.

Сетне каскетлията завлича отрудени телеса в кокпита на трамвая (така ли се казва?), където попада в прегръдките на Стефан Данаилов и с почти сексуална наслада се сгушва в уютната му гръд. Всички са щастливи, трамвайчето подрънква към светли бъднини и на фона на тази идилия излизат финалните надписи на клипа.

За съжаление, вероятно поради присъщите жанрови ограничения за дължината на рекламните клипове, дори и на онези от тях, които рекламират партийните конгреси, оставаме в неведение за събитията след финалните надписи. А те спокойно биха могли да бъдат следните:

На следващата спирка се качва контрольорът.

- Борисов – представя се той, разкършвайки мощни плещи и пукайки с кокалчетата на пръстите. – Бойко Борисов. Билети и карти за проверка!

В редовете на мечтателите настъпва суматоха. Всичко се превръща в кошмарен сън. Станишев се опитва да каже, че е ватман и, следователно, не трябва да си дупчи билетче, но с ужас забелязва, че вместо двете ръчки на трамвая ръцете му държат две грамофонни плочи и скречират с тях някак по Бузлуджански. Бате Бойко хваща премиера и културния му министър за ушите и ги изхвърля в движение. Каскетлията го поглежда с боготворящи очи, които предано обещават на следващите избори да гласуват за него. Поради остър недостиг на кадри, Бате Бойко го назначава за ватман и така пролетариатът застава на кормилото на държавата, доколкото трамваят е държава и доколкото има кормило. Тихо изщраква стрелка, трамвайчето се отклонява от пътя и поема към най-гъстата вътрешност на гората, където над сухи трънаци и непрогледна безизвестност се издига минаре, от което Доган вие по отминалия Преход.

Знаех си, че нещо не беше наред. Глождеше ме усещането, че нещо дребничко и подличко трови съвършенството на нашето общество. Нещо мъничко и на пръв поглед незабележимо, но мъчително като трън в петата или, ако не искаме да използваме банални сравнения, като камъче в дамска обувка, което пуска бримка, тази бримка тръгва нагоре по черния чорап с ръб отзад и стига чак там, до дантелата със силикон, която не се вижда от полата… За какво говорехме?… Да, глождеше ме съмнението, че има нещо такова ситно, но дразнещо, което пречи на съвършенството на нашата държава да бъде съвършена до съвършенство! Вече разбрах какво е било то. След като се тури у ред всичко останало, най-сетне се взеха мерки и по отношение на младите шофьори!

След като вече на младите шофьори им е забранено да карат по тъмно и да карат мощни коли, в България вече съвършенството наистина е съвършено!

Не мога да не се поклоня пред гения, който се е сетил да предложи това. Всеки шофьор, по-млад от 25 години, е нещо много опасно. Разбира се, че не бива да кара по тъмно, защото очите му са много по-слаби и реакциите много по-несигурни в сравнение с тези на която и да е 60-годишна госпожа с книжка от 30 години, която тя е използвала толкова пестеливо, че за целия този период е карала кола не повече от 100 километра. Мигар можем да сравняваме един млад и неопитен 22-23 годишен студент, завършил езикова гимназия, спортуващ активно, непиещ и непушещ, който всеки ден шофира в трафика на София без произшествия, със зрелия 50-годишен горд делиормански собственик на зелен москвич Мустафа Ремзи Пехливан, вярно, не особено грамотен, вярно, обичащ да си посръбва тайно, но пък обилно в разрез с нормите на Корана, вярно, вадещ москвича от двора само в неделя, но пък с голям житейски опит в областта на кооперативното селско стопанство! Разбира се, че на студента не може веднага да се гласува доверието, което се полага на Мустафа!

Много добре са го решили и с мощните коли. Къде-къде по-безопасно е да караш със 150 километра в час опел „капка” със 75 конски сили и да предприемеш изпреварване на камион с него, отколкото да направиш същото, да речем, с някоя 5-литрова кола с над 300 конски сили! И къдъ-къде е по’ за предпочитане, ако един млад шофьор ще се размазва в дърво, да се размаже с трабант, вместо с голям джип с железа отпред. Добре че има кой да ги мисли тези неща! Наистина, злобната опозиция ще възрази, между другото само от чист популизъм и дребнопартийно манипулаторство, че нашият рали-шампион поради крехката си възраст ще трябва да ни представи на световния пистов шампионат с нещо по-скромничо, с някоя по-маломощна кола, отговаряща на възрастта му. На това ще отговорим, че, разбира се, за Жоро Танев ще се направи изключение. Ние да не сме някои буквоеди! Но ще кара само по светло, по този въпрос да не се разправяме! Пък като порасне още малко, като са научи да кара кола по-добре, да заповяда и по тъмно.

Не знам какво ще правим обаче с войската. Там едни 18-годишни шофьорчета като са подкарали едни огромни камиони, карат и денем, и нощем! Не става така! Но изходът е ясен – ще се разпусне и остатъкът от войската, с което Законът за движение по пътищата ще бъде окончателно и необратимо спазен!

И така, с новия Закон за движение по пътищата най-сетне беше запушена устата на всеки, който евентуално някога би се осмелил да каже, че хората първо трябва да бъдат преценяване по интелект, психическа устойчивост, образование, възпитание, не на последно място по това дали са изпълнили ангажиментите си към обществото, платили ли са си данъците, осигуровките, крали ли са, мамили ли си, а не дали са навършили 25 години или не. Такива да мълчат, че…

Ето, отново си поговорихме в „Булевард България” на Иван Бедров. Понеже участията при него за мен са важни, предлагам тук видеозапис от последното. Който има желание и нерви да го изгледа, нека го изгледа. А за онези, които не могат да отделят половин час от времето си, ето за какво стана въпрос.

        1. Казах, че премиерът е жалък, като се обяснява защо Батков е получил орден „Стара планина”,  при положение че дори формално той няма нищо общо с това, а има президентът. Казах, че Станишев  не е никакво „превъзходителство”, както преди време го бяха титулували носкопосаните му PR-и.

2. Казах, че президентът има голяма вина за девалвацията на въпросния орден, като го раздава, както хората раздават визитките си.

3. Казах, че Бойко Борисов беше искрен и честен в твърдението си, че възродителният процес е правилен по принцип и ако има нeщо неправилно, то това са само средствата, с които беше провеждан.

4. Казах, че преди да определяме отношението си към турците (и турчеещите се) в България, добре е да видим как изглеждат българите в Турция, Гърция, Румъния и Сърбия. Когато станем свидетели на министър в турския кабинет, който се казва Стоян Иванов, тогава ще говорим пак…

5. Казах, че бих се радвал и че според мен е правилно гражданите на България да носят български имена.

6. Не съм казал, че държа това да стане насилствено и на всяка цена.

7. Казах, че тъждественост между ДПС и турчеещите се в България има. Не е неправилно да търсим тази тъждественост. Някой ще каже: какво са виновни обикновените турци за поведението на ДПС. Виновни са, защото гласуват за ДПС и по този начин го вкарват във властта. Аз какво съм виновен, че години наред са ме сочили, както и всички българи, като атентатор срещу папата?Що се отнася до турците,  не стига, че се влачат с автобуси и гласуват незаконно по няколко пъти, без да знаят за кого и за какво гласуват, ами после няма и да са виновни!… Виновни са!

8. Казах, че ДПС не трябва да има място в следващия парламент, защото са развили корупцията до абсолютна изродливост при тотална тъпотия, бездарие и некомпетентност.

9. Казах, че искрено се надявам задграничните господари на другите партии да им забранят да се коалират с ДПС, за да може това да е края на тази по ориенталски самозабравила се мафия.

10. За смъртта на Ахмед  Емин казах, че ако дадени обстоятелства са принудили човека да се самоубие, то той фактически е убит от онзи, който е създал въпросните обстоятелства.

После, когато се прибрах вкъщи, се попитах: „Не бях ли прекалено краен по турския въпрос?”. Дори изказването ми да е било крайно, мисля си, има моменти, когато човек трябва да заеме категорична позиция, дори и вътрешно да не е настроен толкова крайно. Иначе става нещо като т. нар. „лигава интелихенщина”: „Да, аз мисля така, но и ти си прав и като анализирам казаното от теб, разбирам, че не мога да не се съобразя с мнението ти, но пък и не ми се ще да отстъпя от моето, стига да не излезе, че съм нетолерантен и недемократичен, та затова ще кажа, че си прав, но понеже съм принципен, не мога да кажа, че аз не съм прав, но не искам да те засегна и да се покажа като едностранчив, и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък…”

Звезди боядисват ограда на сиропиталище с медийното партьорство на Нова Телевизия. Ето тази разтърсваща новина току-що изтече по едноименната медия, съпроводена от дълъг репортаж, и ме накара да спра да пиша, каквото пишех, и да напиша това, което пиша сега. Изведнъж ми се дощя да съм кръгъл сирак*, за да мога да живея зад боядисана ограда и да гледам през нейните миришещи на пресен разтворител решетки, просълзен от грижите, които българските звезди полагат за мен, от узнаването, че техните огромни светски сърца се заливат от вълни на състрадание и чувствена просълзеност. Ето, вече и аз започвам да мечтая, че съм звезда и че мета есенните листа по алеята пред дома за деца с умствени увреждания, а камерите ме снимат, снимат, снимат…

Всъщност, „звездите”, които видях да боядисват, бяха Димо от „Пиф” и конюнктурният рапър Спенс. И понеже не успях да се сетя наскоро да съм чувал някоя нова тяхна песен, разбрах защо това е така – боядисват, отдали са се на благотворителност и за музика няма време. Не че някой страда особено от това, че Димо и Спенс не творят… Само че се опасявам, че ако продължат да не впечатляват с творчество, ще се принудят скоро да чистят клозети в старчески домове, та публиката поне физиономиите им да не забрави.

И като стана дума за този тип благотворителност, когато фирми носят за коледа чували с евтини подаръци и „звезди” се чекнат пред камерите на телевизиите без никаква полза за никого, се запитах какво ли ще стане, ако се приеме закон, според който благотворителността трябва да е строго анонимна и да не носи никакви облаги за тези, които я вършат, дори и данъчни облаги. Дали тогава „елитът” на нацията ще се тъпче с такава готовност да се раздава, като никой няма да разбере. Ето, на 4 ноември ще се открие нов дом за младежи, напуснали сиропиталище. Чудесна и благородна идея. Ще го открие президентът. Той, разбира се, не знае нищо за проекта, не знае кой го е осъществил, какви трудности е срещнал, кои хора са му помагали… Той ще дойде да открие. Любопитен съм да разбера, ако изведнъж телевизиите кажат, че няма да дойдат да снимат, дали и президентът ще отдели от времето си? Но телевизиите няма да кажат това, защото им се плаща (включително и под формата на реклама на фирми, приближени до президента), за да следят всяка негова стъпка и да я отразяват през розовия филтър на обективите си. Нека благотворителността бъде задължително анонимна и не носи никакви облаги, дори и данъчни! Е, тогава много по-малко хора ще я практикуват, но пък ще се знае, че наистина е благотворителност, а не сделка. Не рекламна тарифа, според която, ако нахраниш 20 сирачета, ще получиш срещу това репортаж от минута и половина след новините…

Нека благотворителността и състраданието бъдат строго анонимни и не носят никакви облаги, включително и данъчни. Тогава поне ще се преброим колко сме. А сега спирам да пиша, което написах току-що, и продължавам да пиша онова, което спрях да пиша преди малко, за да напиша това.

=============================================

* не е грехота да го кажа, защото в действителност наистина съм кръгъл сирак.

Село Доброславци мирише на незаконно изхвърлен от „Софарма” аналгин. За това еко-безобразие научих с неприкрито възмущение тази сутрин от програма „Хоризонт” на БНР, докато се прибирахме с шофьора ми от посещение при зъболекарката, но не по стоматологична нужда,а за да й подаря една бутилка грапа, закупена специално за нея от Италия с любов и признателност, но, мисля, това е нещо съвсем друго и няма никакви допирни точки с Доброславци, аналгина и програма „Хоризонт”.

И така, ключовата фраза изтече от ефира и животът (поне моят скромен и скучноват интелектуален живот) вече не беше същият:

Доброславци мирише на незаконно изхвърлен аналгин!

Сигурно някой ще се попита дали не съм се попитал как мирише незаконно изхвърленият аналгин, но, питайки се, ще сгреши. Истината е, че се попитах как мирише законно изхвърленият аналгин. И, изобщо, как законосъобразността влияе върху миризмите на нещата? Очевидно, обикновеният аналгин не мирише така, както мирише изхвърленият аналгин. Дори съм сигурен, че изхвърленият в контейнери за разделно събиране аналгин мирише различно от аналгина, изхвърлен от организма след предшестващ перорален прием. Най-вероятно има разлика и между миризмите на аналгините, изхвърлени съответно от бъбречно-пикочния и от стомашно-чревния тракт, такава разлика, че често само врял и кипял фармацевт би разбрал, че въобще става дума за аналгин, а не за амидофен, например. Тогава съвсем естествено е да се предположи и да се приеме, че и незаконно изхвърленият аналгин има различна миризма от тази на законно изхвърления такъв. Незаконният е някак по-непокорен, с тръпчива жилка на риск и неподправен букет от силни мъже и адреналин, отделен под угрозата на прокуратурата и данъчните власти. Докато ароматът на законно изхвърленият аналгин пленява със своята уравновесеност, спокойствие, но и лека тъга като от златна сватба и доминираща хармония между обществените и частните интереси, между стопанските субекти и контролиращите органи на властта, между деня и нощта, Ин и Ян и прочие досадни сравнения.

А какво ли ще бъде, ако затворниците, вместо да метат улици, започнат да пекат скара с крадени пържоли и кюфтета? Ароматът на незаконната скара ще се стеле тежко над земята и ще блазни българина със сладникавата си романтика. Ще се преплита с миризмите на незаконно и непрано бельо и ще се промъква в ноздрите ни по един абсолютно незаконосъобразен начин!

Днес се навършват две години от създаването на този блог. Направих го, за да видя как се прави (мой приятел вече имаше и ми стана интересно). После публикувах някои стари неща, които бях писал по-рано. След това започнах да публикувам текстове, които пишех за едно списание – имах договор за бартер и когато нямах с какво да пълня полагащите ми се страници, пишех глупости на тема реклами. После ми стана толкова интересно, че спрях да публикувам в блога това, което пишех за списанието, а започнах да публикувам в списанието, това, което пишех в блога. И ето че вече две години не мога да се наситя на този уникален експеримент: да пишеш и за броени часове да получаваш обратна връзка от тези, които са прочели написаното! А в повечето случаи обратната връзка идва от интелигентни, образовани и ерудирани хора. Благодаря на всички и използвам случая дебело да подчертая, че макар да отговарям много рядко на коментарите, чета всичко изключително внимателно и от всеки коментар си взимам съответната поука.

Ето, по повод въпросната годишнина на блога, се изкушавам да публикувам една малка класация на текстовете в него според това какъв интерес са предизвикали:

TOP 5 по брой посещения:

30.03.2007 15:22 – Трибестан® и как мъжете вдигат самолета

Прочетен: 5005 Коментари: 23

02.04.2007 18:24 – Ето това вече е средство за отслабване!
Прочетен: 4782 Коментари: 29

11.04.2007 15:41 – След намесата на държавата, Данон си плати!

Прочетен: 3896 Коментари: 52

01.04 12:14 – Процедура по отстраняване на министър

Прочетен: 3033 Коментари: 30

09.10.2007 16:12 – Браво, Нестле! Браво, бТВ, браво, Нова!

Прочетен: 3007 Коментари: 19

ТОР 5 по брой коментари:

31.07 13:50 – Всички са на Бузлуджа, даже баба ти!

Прочетен: 2183 Коментари: 82

21.03 20:06 – Ако съседът е болен, аз виновен ли съм?

Прочетен: 1755 Коментари: 69

11.04.2007 15:41 – След намесата на държавата, Данон си плати!

Прочетен: 3896 Коментари: 52

16.09.2007 12:34 – Фройдистки анализ на рекламата на HILD

Прочетен: 2510 Коментари: 44

11.10.2007 16:49 – Не е смешно. Не става за четене.

Прочетен: 2228 Коментари: 43

Други данни:

Прочетен от създаването: 198614
Прочетен този месец: 5594
Прочетен днес: 172
Гласове от създаването: 5290
Гласове този месец: 101
Коментари: 1771
Потребители, избрали този блог в "Моят Blog.bg": 93

Благодаря на всички. За мен е чест да бъда член на това виртуално общество.

Почти да пропусна, че днес е 9 септември. И ми стана много хубаво, че щях да пропусна, защото, щом щях да пропусна тази дата, то тя не е толкова важна, по същия начин както и ако бяхме забравили Херострат, щяхме да осъдим на анонимност подпалвача на храма на Артемида в Ефес, обаче не сме го забравили именно поради прекомерното желание да го забравим…

Тази сутрин по телевизията се бяха изпъчили пенсионерските лидери, сред които като Витлеемска звезда неизменно блести знаковата фигура Сава Гърбузанов (виждате ли? Запомнил съм му името даже):

Именно той каза по повод днешната печална годишнина следното:

- Ако не беше девети септември, сега нямаше да има какво да крадете, нямаше да има и телевизия, по която да се изказваме.

Това ми напомни как в далечното ми и осакатено детство се смяташе, че електричеството по домовете на хората и асфалтовите пътища се дължат единствено и само на „социалистическата революция” (тоест на историческото обстоятелство, че не са ни достигнали няколко километра, за да ни разпределят в Ялта от другата страна на завесата). Или, ако партизаните не бяха слезли от балкана, сега още щяхме да си светим с газени лампи и да се придвижваме с каруци по кални пътища. Откъде ли тогава асфалт и електричество у страни като Белгия и Холандия, които са съизмерими с България по площ, население и ресурси?!  Мистерия…

Но вижте по какви причудливи криволици може да поеме човешката мисъл:

Ако не беше 9 септември, нямаше да има телевизия – казва Гърбузанов. Следователно, щом има телевизия, имало е и социализъм. Мисля, че тук няма какво да се спори. Но това значи ли, че във всички страни, в които има телевизия, е имало и социализъм? Би трябвало да значи. Казано е недвусмислено: ако не беше…, то нямаше да бъде… И колкото повече телевизия има в дадена страна, толкова повече социализъм е имало в нея, благодарение на който днешните паразити като нас се радват на такива китни плодове като телевизията. Ето например Съединените щати, люлката на телевизията, може да се каже, би следвало да е държава с богато социалистическо минало, благодарение на което сега се радва на такива канали и толкова програми като CNN, CBS, FOX, NBC и прочие социалистически придобивки. Да не изброяваме и други постсоциалистически общества като германското, френското и великобританското. Всички страни по света имат телевизии, следователно всички страни по света са имали социализъм. Иначе откъде телевизии!…

Но ето че тук възниква смущаващият въпрос: Защо, щом всички страни са имали социализъм, сега нямат?…

Какво се е случило, та да се откажат от това благо? Какво не им е харесало? Нима социализмът не е непобедим? Нима не е мечта на мало и голямо, на учител и миньор, на негър и на ескимос?…  А може би пък хората просто са тъпи и не могат да оценят социализма? Може би просто не го заслужават? Може би  умни са единствено кубинците, но напоследък май и те нещо не са съвсем… Не знам…

Може би, когато се пенсионирам и изкуфея, ще намеря отговор на тези въпроси. Дано тогава някой се сети да ме изпрати на море с мъничка част от откраднатите от децата ми пари, ама не това лято, а някой друг път…

„Какво е искал да каже авторът?” е подъл въпрос, защото винаги идва след прочитането на даден текст, който може би не бихме искали да прочетем, ако предварително знаехме „какво иска да каже авторът”. Много по-честен е въпросът „Какво ще иска да каже авторът?”. Ако приложим този въпрос към написаното по-долу, може би изобщо няма да го прочетем. Може би ще се уверим, че авторът нито е искал, нито иска, нито ще иска да каже нещо. И действително авторът не иска да каже и не казва нищо. Авторът, в случая аз, просто си чеше езика. Така че, ако и след това предупреждение продължите да четете, сърдете се на себе си.

- Елате бързо, аз пия звездички – провикнал се през далечната 1693 бенедиктинският монах Дом Пиер Периньон и така светът открил шампанското. Какво е казал Дон Белисимо от Долна Баня, това засега все още е обгърнато в тайна и бъдните поколения са тези, на които ще се падне честта да разберат. Но ако различното между Дом Периньон и Дон Белисимо е това, че докато знаем какво е казал единият, не знаем какво е казал другият, то общото е, че и двамата са дали името си на определен вид шампанско (in order of appearance):

И друго: докато за онзи отдаден на лишения бенедиктинец Пиер Периньон се знае много, то за Дон Белисимо, може да се каже, не се знае нищо. Кой е той, откъде е, какъв е, за какво мечтае, какъв иска да стане като порасне – това са все въпроси, чийто отговор пърха някъде там в полуздрача и не иска да кацне на рамото ни.

Видях го в един магазин за алкохол в хотел “Марина” в Балчик. Едва ли го продават само там, но там, под шептящите платна на яхтите, се състоя срещата ми с него. Първоначално реших че е някакъв холандски бюргер с тази тънка дантелена якичка, но мустаците бяха по-скоро андалуски. Пък и това „Дон” пред името… Тук нещата ще да са по-страстни и необуздани, надхвърлящи ограничената чувственост на нидерландските лалевъди и търговци на диаманти. Тук имаме нещо като Дон Жуан, Дон Кихот или Дон Вито Корлеоне (но не и Дон Домат, в никакъв случай!). В този смисъл „Дон Белисимо” ми подейства някак объркващо, може би защото подсъзнателно съм очаквал след „дон” да дойде някакво собствено име на човек, а не превъзходна степен на прилагателно (bello, più bello, il più bello, bellissimo). Но шампанското е игрива и искряща материя, която може да си позволи всичко, включително и това да се нарича „Дон Най-красив”.

Обаче и „Дон Най-скромен” би било подходящо за име на напитката, която е толкова деликатна, че никъде не нарича себе си „шампанско”. Дълго я въртях в ръце пред продавачката в магазина – чистосърдечно момиче, което изглежда реши, че съм голям енофил-колекционер или професинолен сомелиер, щом се заседявам толкова дълго в изискания свят на искрящите и на пенливите вина – дълго я въртях и никъде не видях да пише „шампанско”. Единственият начин, по който Дон Белисимо определя сам себе си, съвсем честно и почтено, е „ароматичен мехурчест продукт” (aromatic bubbly product). При това с минимум „10% vol”: какъв ли е максимумът…

От какво е направен мехурчестият продукт? На етикета от обратната страна е написано още едно честно признание: „ЧЕРВЕНО АРОМАТИЗИРАНО ИСКРЯЩО ВИНО”. Каква е разликата между „ароматизиран” и „ароматен”? Ароматни са билките, вкусните ястия, пролетните поляни и конфитюрите от диви плодове. Ароматизирана е тоалетната хартия (и тоалетната чиния). И все пак, от какво е направен мехурчестият продукт? Пише: „…от висококачествени сортове грозде”. Моля, обадете се веднага на 166! Понеже с възмущение отхвърлям възможността етикетът на това благородно питие да лъже, остава да допусна, че то е произведено от крадено грозде. Иначе сметката не излиза. Знае се, че килограм „висококачествено грозде” струва на едро около 2 лева. За една бутилка вино трябва да се употребят около килограм и половина грозде (макар някои родни изби да признават, че на тях им необходим не повече от килограм), тоест в „Дон Белисимо” само гроздето трябва да е купено за 3 лева. После идва обработка, отлежаване, купуване на бутилки, бутилиране, етикетиране, дистрибуция, търговска отстъпка, печалба… А газирането? Дори да се газира виното не в самите бутилки (сложен и деликатен процес), а в танкове, дори не и в танковe, а чрез просто вкарване на въглероден двуокис, дори и тогава това са си допълнителни разходи. Така че ако гроздето не е крадено и ако на работниците са плащани заплати, виното в магазина би струвало 20-30 лева бутилката. А то струва 2,60….

…

И ако авторът все пак е искал да каже нещо, то е, че вече е прекалено уморен от долнопробност. Прекалено.

====================================

P.S. Оказа се, че имало и някаква чалга, която се казва “Дом Периньон”… Изтънчена работа. Едно е да ти свири гайдар, да ядеш ярешко чеверме и да пиеш червено домашно вино; друго си е да слушаш „Дом Периньон” и да отпиваш изискано „Дон Белисимо” от 2,60 на малки глътки.

P.P.S. Дано не съм заприличал на изнежения пернишки „денди” с фалшивото бастонче, който сам себе си наричаше „българския Камю”. Наздраве!

Ето какъв коментар открих (под номер 69) към предишния си текст:

„Простаци, дето знаят само да обиждат а хора като томас и костафин които са реалисти и вижат нешата правилно вие ги псувате и ругата А ништо не знаете за младите социалисти ама догодина ше видите”

Не крия, че останах донякъде объркан от отказа на автора да използва кирилица и от предпочитанието му към латиницата. Нима именно тя, латиницата, не е азбуката на световния империализъм? На експлоатацията и неравенството? На войната във Виетнам и на антисъветизма? Не знам…

Срещам трудности и с разбирането на някои думи от коментара: ртеалисти, вижат, нешата, ругата и ше. Но сигурно срещам тези лексикографски трудности, защото не успях да завърша АОНСУ или друга комунистико-социалистическа школа за кадри.

Донякъде ме натъжава хвърленото в коментара обвинение, че аз и такива като мен не знаем нищо за младите социалисти, но няма какво да кажа, защото наистина нищо не зная за тях. Не зная, защото не ме интересуват. А не съм прав да не ме интересуват, защото младите социалисти днес утре ще са възрастни безработни социалисти, а скоро след това ще се превърнат в стари социално слаби социалисти, които ние ще храним, а те ще гласуват за всяка престъпна организация, която им се представи в червено и ще я докарват на власт, от което, разбира се, ще стават все по-безработни и все по-социално слаби, а ние ще продължаваме да ги храним.

Но най-интересна в коментара безспорно е заканата, че „догодина ще видим”. Какво ще видим догодина? Национализация? Изключване от Европейския съюз? Изключване от НАТО? Съветска окупация? Белене? Какво точно ще видим догодина? Заплашват ли младите социалисти? Зъбки ли показват? И кого всъщност заплашват? Кои сме тези „ние” (за тях „вие”), които те наричат „простаци”? Все въпроси, които заслужават да бъдат изпратени на Сергей Станишев в открито писмо с копие до медиите.

Разбира се, има и друг поглед към нещата. Нека приемем, че младите социалисти се делят на две големи групи: несретници, които не ползват Интернет, и несретници, които го ползват. Представителите на втората група сигурно са ангажирани да се ровят по блоговете и форумите и да създават фон на симпатия към БСП, който донякъде да се опитва да балансира потокът на антипатия. И друг път съм го казвал, защото случайно работата ми е PR и рекламни кампании: особено от 2002 година насам много популярно е да се наемат буби, които и без друго изживяват живота си пред монитора, със задачата да следят по форумите и блоговете дадена тема и да се изказват по нея по начин, за който им се плаща (за съжаление, плащат им се жълти стотинки). Не се гордея да го призная, но и аз съм наемал такива буби за нуждите на мои корпоративни клиенти, та знам за какво става въпрос. Та, имам сериозно основание да смятам, че коментираният тук коментар е именно такъв случай. Наистина, позицията, изложена в него, е абсолютно автентична за зомбиран млад социалист, но чак толкова зомбираните млади социалисти нямат пари за компютър и Интернет. По-вероятно е да имаме работа с евтино платена буба, на която е поставена задачата да „покаже позицията на съвременните млади, които харесват БСП”. Именно затова са и латиницата и „жаргонът”, макар че истинският жаргон е стилистика, а не механично подражание. Но ако това предположение е вярно, то значи не ме заплашва някакъв пършив млад социалист, а ме заплашва този, който плаща на бубата да следи темите в Интернет и да се изказва по тях. Тоест, заплашва ме пропагандната машина на БСП и ето още една тема, по която може да се изпрати на Сергей Станишев отворено писмо с копие до медиите.

Има и една трета възможност: въпросният коментар да е написан от човек, който иска да дискредитира младите социалисти, като публикува простотии от тяхно име. Да привлече към тях раздразнение, презрение и омраза. Ако е така, имаме работа с умен човек, който познава принципите на комуникацията и работи добре с писаното слово. Колега, аплодисменти и възхищение!

Изобщо, която и от трите изложени хипотези да приемем за истина, младите социалисти са „капо”. И аз не съм съвсем сигурен за себе си кое би ми допаднало повече: някой да прекара младите социалисти или младите социалисти да се прекарат сами. И двете презумпции са симпатични.

 А ето и нашата представа за социализъм:

Обаче това твърдение не е вярно и, за съжаление, мечтата, която то храни, е лъжа. Не, те не са на Бузлуджа. Те са в София, в Пловдив и Варна, в Университета и в Парламента, на гарата и на летището, в болницата и в магазина, на тавана и в мазето, под леглото и в леглото, пред гишето и зад гишето, а се говори, че един от тях дори е бил видян и в библиотеката! Вероятно преди милиони години те са се разпространили по същия начин и на Марс и там от цялата тази трагедия сега е останал само червеният цвят на планетата.

Поредната телевизионна реклама на БСП ни подтиква към размисъл. Какво всъщност представлява тя? Хората, които си спомнят мумиите от хеви-метал (пънк?) клипа за първи май, лесно ще познаят една от тях, легнала край пътя в изнемогата на лятната жега. Бърше работническо-селската си физиономия с червена кърпа. Не щеш ли, задава се ГАЗ-ка с три бабички в нея. Не знам дали е случайно, но този джип има само три скорости: три бабички, три скорости, тройна коалиция. С тази именно нумерологична знаковост трябва да се занимават светлите умове като Umberto Eco, а не с пропорциите и числата в сградата на библиотеката от романа „Il nome della rosa”!

Едната от бабичките в джипката и тя размахва червена кърпа и дядото, разбира се, се качва. Къде ли отиват те? В място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка? Не! Те отиват на „Хаус парти – БУЗЛУДЖА Open Air”, както става ясно от финалния кадър на клипа. Разбираме също, че това парти ще бъде нажежавано от култови DJ-и от световна величина. Но, ще попитаме колкото себе си, толкова и мумиите в трискоростната джипка, тези световноизвестни DJ-и не са ли всъщност обикновени проводници на западна пропаганда и рупори на империалистическа идеология, проповядваща опортюнизъм и прагматичен култ към консуматорското общество, основано връз експлоатацията на човек от човека? „Ама ние вече не сме комунисти” – ще се сети да опонира някоя по-будна бабичка. Докато правите „младежки” сайтове с петолъчки и фен-клубове на Че Гевара, сте!

Аз на концерти не ходя, но знам, че билетите за тях не са евтини. Как става така, че изпълнители с доста високи хонорари се оказват безплатни за работници, селяни, социално слаби и пенсионери? Очевидно някой плаща. Очевидно плаща БСП. Защо? Защото отново тъпите им PR-и са ги посъветвали, че трябва да редуват отрицателните емоции с положителни. Само че БСП плаща с т.нар. бюджетен излишък, в който са и моите данъци. А аз внасям във фиска данъци с десетки пъти по-големи от тези, които внасят купонджиите от Бузлуджа и може пък и да не съм съгласен моите данъци да се харчат точно за това!  Най-малкото заради субективното усещане, че като почитател на „the house music” се омерзявам, когато използват тази музика в политически мероприятия. „Ама те не са политически” – ще каже същата будна бабичка. Докато в горния ляв ъгъл на кадъра е кичозният паметник на Бузлуджа, а в долния десен – логото на БСП, са!

Да, те са навсякъде. Де да беше вярно, че всички са на Бузлуджа! Или, още по-добре, на о-в Болшевик. Тогава, както казва поетът, когото те припознават като свой, „Животът ще дойде по-хубав / от песен, / по-хубав от пролетен ден…"